Не се унижавай в трудни времена,
не се превъзнасяй в дните на славата и мощта.
Фани Попова-Мутафова
Сутрешната студенина ни припомня, че не след дълго в тази немалка котловина, свряла се в непосредствена близост до Балкана (така всички местни наричат близката планина), ще се настани неприятното усещане на бързо пристигналата есен. Тук времето постоянно се шегува със себе си и предлага на местните сутринно разочарование на доста студените часове, а по обед лятото се просва както в онези горещини, когато искаме да не излизаме наникъде.
Средата на септемврийския месец е част от поредното училищно преживяване, неизменно свързвано с началото на учебната година. В днешния ден срещата е на друго място и с други, различни участници в продължаващото ни се случване на все още намирисващи на детски години времена. Потеглихме за нея рано и липсата на дебела връхна дреха ни кара да потреперваме, сякаш навън в разгара си е поредната студена зима.
Настаналата в училищния двор суматоха е със своята обичайност. За кратко време всички трябва да заемат местата в разпределения клас. Вече в новата действителност се налага да заменим наличието на клас с курс, но все още тази промяна създава неудобства на пристигащите вече нови участници от този наш курс.
Аз чувам как листата капят:
есенни тъжни дни…
На път е някой към небето –
черковний звон звъни.
И като стон за помощ, глъхне
отнасян в далнини…
Есенни дни, листата капят,
черковний звон звъни.
„Аз чувам как листата капят“, Мара Белчева
Многото говорещи на импровизираната трибуна, като че ли едни и същи неща казват на всички нас и все напътствия и указания за нещо, което трябва да се получи. Дори не проявяваме най-малък интерес към това събитие, белязано с особена тържественост. От време на време тихичко си разменяме по някоя и друга дума с онези, които познаваме от някогашните ни училищни преживявания. Запомнящото се от всичко това е твърдото и неотменно присъствие на униформа, която трябва с определеното наличие на звездички да споделя на околния свят до коя година от пребиваването си тук сме достигнали. Панталоните на каре, които са в особена изисканост в модните изисквания на днешното време, ще се окажат съвсем недостъпни в училищните години. Най-трагичното изискване се оказва дължината на косата, която вероятно символизира наличието на усвоения учебен материал от предстоящите занятия. Нещо странно и объркано ни блъсва и ни казва – кога и как да се случва в сетнешните ни няколко години. Особено много наблягат на храненото – в кои часове и как да бъде заявено и че все пак е безплатно за всички нас. Някаква странна и дори измислена реалистичност се настанява навсякъде. Различност, която може би е по-важна от предвидените срещи с определеното съдържание в едни на пръв поглед доста дебели книги, които са нашите нови учебници. За пръв път те струваха нещо на нашите родители.
В душата ми градина
речта си посади,
и на далеч отмина.
Речта ти реч роди.
Когато се завърна
речта си непозна;
когато ме прегърна
ти – майска светлина –
тя пак бе полетяла
– пчела от цвят на цвят –
и от дъхът ти брала
най-дивний аромат.
„В душата ми градина“, Мара Белчева
В тази година срещата с новото училище се отлага в необичайно дълго време, защото всички ние трябва да се впуснем в задължителното прибиране на реколтата. Това се налага като задължително мероприятие, защото някаква държавна работа е принудила част от българите да напуснат държавата и да заживеят в друга, съседна нам, или някъде, където те сами са пожелали. Това някак поуспокоява нашата вътрешна напрегната душевност и ни изпраща вместо в стаите на училището в различни малко или много отдалечени села на нашия окръг. Първите ни наклонени сблъсъци са със сливовите градини, които са разположени в такава денивелация на тяхното щастливо съществуване, та се налага нашето приведено присъствие да бъде подкрепено с привързани около кръста на всеки един от нас въжета. Това ни оборудване ни позволяваше устойчиво присъствие под всяко дърво и възможност за напълване на пластмасовата кофа с готовия за беритбата плод.
В следващата седмица се озоваваме в буренясало поле, в което почти нищо не се забелязва. Малка разорана ивица подсказваше, че нещо е заровено в твърдата от безводието пръст, което е и причинило всичко това, а студеният ветрец създаваше още по-неприятното усещане на това ни занимание. Ръкавици нямаше за нито един от нас, а картофите – ту едри, ту дребни – се бяха прикрили успешно в най-твърдата част на своето загнездване. Това студено и доста твърдо изживяване продължи няколко седмици и приключи с прибирането на изоставената в твърдата пръст картофена реколтата на стопанство.
Недейте буди моите надежди:
те будни пак ще искат да заспят.
Че тежка зима клоните овежда,
и стволите настръхнали мълчат
като оная върволица черна…
Отвред й маха с ледени ръце
планинската виявица вечерна;
и в раните на нейното сърце
като надгробни някакви прелюдий
небето и земята й гласят…
Недейте моите надежди буди:
те будни пак ще искат да заспят.
„Недейте буди моите надежди“, Мара Белчева
Преминали първите срещи вече бяхме готови да тръгнем по обичайната шестдневна пълна седмица на обучителния процес. Вече всеки знаеше почти всичко за всеки един от нас. Скоростното ни трудово опознаване е преодоляло помпозното величие на градските деца с тези, които са дошли от селските училища с отлични дипломи. Като че ли всичко си е отишло на мястото и ще върви по старомоден и предвидим ритъм.
В последната седмица на нашето трудово пребиваване в помощ на селското стопанство се случи нещо, което не беше очаквано. Пристигащи автомобили с млади момчета, придружени от техните родители, пренасяха чанти с багаж и ги настаняваха в близкото ученическо общежитие. Младите хора трудно съумяваха да говорят правилно на български език и видимо се смущаваха от това. По-късно се оказа, че това са наши нови съученици, дошли от сърцето на Родопа планина, които в своята досегашна битност по-скоро са говорили на турски език и съвсем слабо умееха да ползват думите от нашия роден език. Всяка сутрин те се скупчваха на едно място в дъното на коридора на първия етаж и почти не обръщаха внимание на останалите, които се бяхме разположили по всичките етажи на сградата. Година време бе необходима да се просмучат с доверие невидимите прегради на придошлите и нас, за да можем свободно да си говорим и да бъдем заедно. Днес тези момчета са големи мъже, създали са тук свои семейства и са сменили Родопите с гордата Стара планина.
Родих се да живея в бури –
но ей живота ясноок
ръка на устните ми тури:
„Чуй, тихий извор е дълбок!“
ми каза той – и ме погледна.
И в погледа му аз видях,
във бистрината му победна,
затихнали и плач и смях.
„Родих се да живея в бури“, Мара Белчева
Всички тези събития се случваха в края на осемдесетте години, а от тогава вече са отминали близо тридесет и пет години. Неизменното присъствие на една от маршовите песни споменаваше в своето съдържание, че заедно комунисти, комсомолци и пионери ще вървим напред. То и човешкото ни съществуване бе ясно очертано, че ще премине в такава подредена последователност.
Комунисти, комсомолци, пионери
сме в един и същи строй.
Комунисти, комсомолци, пионери!
Заедно във труд и бой.
(винаги във труд и бой)
„Комунисти, комсомолци, пионери“, Георги Ангарски
Днес, събрали се да разкажем за изминалите дни, установяваме благодарение на уменията на театралния състав на любителска читалищна трупа, онази непрекъснала се въпреки годините връзка с миналото. Всичко на всеки един се бе случило, пътищата са били различни и са тръгвали ту надолу, ту нагоре и вероятно ще продължат по този логичен начин да го правят. Косите търсеха вече побелелите оттенъци, очите гледаха по-ясно и търпеливо съсредоточено, а краката ни, скрити под дългата дървена маса, се тресяха неволно. Разказите преглъщаха новото си споделяне със своята сила и доза откровеност, думите търсеха възможно най-високата емоционалност и събираха към себе си незнаещите погледи на ученици и учители.
Пръсналите се по света някогашни момчета и момичета сега вече изглеждаха доста различно уравновесени и по свой начин със значителна увереност разказваха за пътя на своето преминало съществуване. Повтаряха се едни и същи думички като „постоянно търсене“, „много учене“, а след това споделени разочарования и много вътрешни терзания. Вече посъбрали в своето житейско изкушение набор от много препятствия, мисли и дори наранени спомени, те се надпреварваха да убедят всички в своята искреност и задъхано обясняваха голямото значение на нещата.
Спомен за момчешки и момичешки преживявания беше накарал вече възрастните ученици да подредят своите размисли в една разхвърлена от преживявания тирада, която препускаше през годините, в която имената понякога трудно идваха, но пък в забравата им даваха превес на останалото, което се бе случило някога.
Стълбите на училището бяха придобили заоблени ръбове, а паметникът на парадния вход вече не беше същият. Времето си беше отишло, а дългата алея, водеща до голямата врата на външния вход, си бе все същата, освен надписът, който ни споделяше, че и името се е променили в годините.
Малките наши съученици, с които се срещнахме в днешния ден, бяха също толкова взискателно изискващи да се случва нещо различно. По-възрастните учители споделяха, че са предпочитани по-младите им колеги. Тези „малки разбойници“ (рефрен на песен от онова време) искаха да могат да пипнат направеното, освен да им бъде прожектирано с модерния дигитален апарат. Те вече бяха написали съвсем не първите си стихове и есета, които спокойно се подреждаха до думите на възрастните в местния вестник. Те искаха да покажат на по-големите, че могат да мечтаят и да търсят път към своите мечти. Сложени на хартиения тезгях думичките, които те бяха написали, трудно бихме различили от тези, които ние бяхме сътворили преди десетки години. Защото човеците продължаваха да се обичат все по този естествен начин, както и преди са го правили. И в този ден всички отново разбрахме това.
Хей, разбойник, погледни ме
и не стой, не стой така.
Казвай бързо свойто име,
давай ми ръка.
Ето, аз ще те превържа.
Ах, че вироглав!
Избърши сопола бърже
с кърпа, не с ръкав.
Има тука и аптека,
има „Фармахим“.
Пешеходната пътека
с тебе ще я прекосим.
Е, тогава, щом не искаш,
сбогом и здравей!
Раната ще понапишкаш
и ще оздравей.
Туй го знам от мойта баба –
сигурен мехлем.
Впрочем вече с тебе трябва,
трябва да се разберем.
Много хилави растете
и с капризен, труден нрав,
глезите се, не ядете,
а? Не съм ли прав?
Имаш ли пиано с ноти?
И велосипед?
Тровят те с антибиотик.
Всичко ти е в ред.
Ходиш в детската градина,
мразиш кашкавал,
ама циганска милина
май че още не си ял.
Малко олио, филийка,
ръси се със сол,
не се слага във чинийка,
не седиш на стол.
И със другите момчета,
знам, делиш милината на пет.
Спускате се край морето,
то поне е без билет.
А със топка от парцали
май не си играл?
Няма „Лека нощ, деца“ и
няма, няма федербал.
А излиза ни соленко
вашият инат.
няма резултат.
Наши умни животинчета,
мили и добри,
сто процента – вундеркиндчета,
и повече дори.
Идвайте да ни отричате,
ала не съвсем, съвсем,
че от вас ний няма никога
да се отречем.
Хайде, тръгвай си, разбойнико,
аз съм вече уморен.
И живей, мой малък двойнико,
по-добре живей от мен.
И живей, мой малък двойнико,
по-добре живей от мен.
„Разговор с един разбойник, Недялко Йорданов
Фани Попова – Мутафава бе казала, че едно от любимите ѝ занимания е „Да ровя из библиотеките с увлечението на иманяр, в старинни хроники, мемоари, летописи на най-древни народи, за да измъкна от забравата някое твърде малко известно име на някой твърде голям човек. Това не бих нарекла занятие, а по-скоро развлечение. Защото ако нямаше час, в който угасват лампите в читалните в библиотеките, бих могла да осъмна, без да ми омръзне да чета, да издирвам, да пресявам тонове, за да открия някое дребно скъпоценно зрънце.“ Днес с известно упорство се поровихме в нашите души, поразбъркахме в хронологична несъстоятелност насъбрани спомени и отново по детски се замечтахме, че не всичко е било напразно, защото нещата се случват по начин, определен от самите нас.
На срещата с преподавателите и с училищния съвет присъстваха проф. д.н. Венелин Терзиев, адв. Николина Николова, Маргарита Тинкова, пол. инсп. Милен Маринов, Николай Мерджанов, агрономите Иван Ножаров и Георги Иванов.
проф- д.н. Венелин Терзиев
Севлиево, 30 март 2023 г.