ДЕСИ ДИМИТРОВА
– Мили дами, едва ли за някого ще е изненада, че определяте участието си във фестивала в Мароко като сбъдната приказка? Разкажете как точно получихте поканата?
Павлинка: Някой беше казал „Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му!“ Явно доказано във времето, това правило се отнася и за нас – триото! Неотдавна в едно фолклорно предаване „Между нас казано“ по телевизия Фолклор ТВ, предаването, след което се сбъдна желанието ни за първи път да пеем зад граница, в Испания преди две години, отново си пожелахме да концертираме в далечна страна. Със смях и малко стеснение от новата ни мечта за „далечната страна“ си тръгнахме от студиото с нагласата за нещо предизвикателно и ново.
И речено, сторено… Една вечер, в късен час, когато домовете заспиват уморени, бяхме се събрали семейно вкъщи. На месинджера ми пристигна съобщение от Испания. Веселина Маринова – нашата приятелка, живееща в Сеговия, пише: „Имам новина! Имате покана за участие във фестивал в Мароко…“. И аз пиша: „Я пак“. Отначало помислих, че има правописна грешка при изписване на държавата. След това помолих отново да напише новината. След като премина първото стъписване, взех да питам за малко подробности, защото главният въпрос беше „Ще успеем ли да се организираме толкова бързо?“. И наистина имахме две седмици за организация… паспорти, отпуски, поети ангажименти. И естествено се започна веднага… малко преди полунощ,… предпазливо и плахо позвъних на Снежи.
Снежана: Толкова ненадейно дойде предложението за пътуване в Мароко… през една нощ… звън от телефона, който ме стресна… обаждане от Павлинка: „Спиш ли? Имаме покана за Мароко“. Скочих и застинах права, сърцето ми биеше лудо. Не можах да осъзная, не сме си го помисляли никога. Разтреперах се и направо сън не ме хвана.
Миглена: И на сутринта сестра ми, каквато е емоционална, преди да тръгна за работа, звъни и казва: „Миме, тръгвай веднага за Габрово да си вадим паспорти, защото имаме покана за фестивал в Мароко“. Денят ми разпределен, ангажимент след ангажимент, а сестра ми… ядосах се и направо й затворих телефона. Като осъзнах вече какво ми казва, пак й звъннах и тя пак с нейния емоционален глас… И започнах да организирам някак си между другото да отскоча до Габрово.
– Организаторите на мароканския фестивал бяха ли осигурили всичко за участието ви?
П.: Оказа се, че организаторите на мароканския фестивал се бяха погрижили за всичко, свързано с нашето гостуване и участие – самолетни билети, настаняване в хотел, храна, всички необходими условия за нашето участие като представители на България. Едва ли има човек, който да откаже такава покана, затова трябваше бързо да се организираме. Най-скъпото беше самолетният билет и всичко трябваше да се уреди. От тогава Мароко обзе мислите ни, всичко се разви много динамично… връзката с Испания, откъдето идваше информацията в нощните часове, уточняванията и конкретните моменти около пътуването, което се осъществявяше от Канада, където живее директорът на фестивала… часова разлика… будуване в очакване на връзка и т.н. В крайна сметка бяха уредени и парите за самолетни билети.
– С какви чувства се впуснахте в това приключение? Имаше ли емоции покрай пътуването, как се почувствахте, когато за пръв път стъпихте на африканска земя?
С.: За Мароко знаехме малко и то предимно от един филм, заснет в град Фез, който остави трайно впечатление у мен. Някои думи от филма по-късно влязоха в употреба, като „Шукран“ – Благодаря, „Ассалам Алейкум“ – Мир вам, „Мархаба“ – Здравей, „Ла“ – Не и други.
П.: С голямо вълнение тръгнахме към това „приключение в далечната страна“, както го нарекохме. В София щяхме да се срещнем с три дами – артисти от Македония, с които щяхме да пътуваме заедно до Танжер – летището в Мароко. Прекрасни, слънчеви и много духовити – формация за класическа музика и песни, трио „Грациозо“, ни очакваха на летището и така започна нашата Арабска приказка!
С.: Пътувахме със самолет до Мадрид, където към нас се присъедиха и участниците от Испания, а от там до Танжер. В 14:00 часа местно време стъпихме на африканска земя. По подобие на фестивала „Между ритми“, който вече е факт от няколко години в град Лараш, ние бяхме участници в Първия интернационален фестивал за фолклор „Мозайка“ в град М`Дик (Ринкон), област Тетуан в Мароко.
М.: Емоцията беше несравнима, такова вълнение, такъв трепет, очакване…
П.: В Танджер кацнахме три групи – Македония, България и Испания. На летището пристигнаха и българи от Палма де Майорка. С участниците от Испания се познавахме от пребиваването си в Сеговия, но запознанството ни с българите, живеещи в Палма де Майорка, изигра ключова роля в нашето представяне по-нататък.
С.: Дойде автобус и ни откара в хотелски комплекс на брега на Средиземно море. Програмата беше вече ясна и разпечатана. Всички участници от фестивала пътувахме организирано, с автобуси, ескортирани от полиция. Запечатвахме всяка гледка, наслаждавахме се на екзотика и уникални, нетипични за нашите ширини творения на природата …. и непрекъснато се пееше, танцуваше…. Беше вълнуващо, емоционално, зареждащо!!!
– Преди да заминете за Мароко, бяхте ли чували, че държавата е на второ място в списъка с потенциално опасни места. Бяхте ли предубедени?
М.: Да! Преди да предприемем това пътуване, прочетох доста неща за Мароко, например какво не трябва да правиш. Имаше препоръки русите жени да бъдат с вързани коси, за да не са предизвикателни. Пишеше, че 96% от населението са мюсюлмани, че основно се яде агнешко месо и т.н.
П.: Тръгнахме с нагласата, че Мароко е една поизостанала държава, че няма какво да се види. Едва ли не отиваме в държава без цивилизация…
С.: Нищо подобно. Всичко това се оказа абсолютен мит.
П.: Всичко там е на ниво – инфраструктурата, осветление имаше не само в градовете, а и извън тях, хубави поддържани сгради. Държавата се грижи не само за хората, но и за животните.
– А трудно ли преодоляхте езиковите бариери? Казват, че езикът на музиката и танца е универсален, така ли е?
М.: Нямаше езикови бариери благодарение на нашите нови приятели от Испания, на българите, живеещи извън родината. Преплиташе се арабска и френска, испанска и английска реч – шарено, весело, забавно… но се разбирахме!
С.: Наистина езикът на музиката и танца е универсален! Той е един, той сближава и прави хората истински и добри!
– Много емоции, вълнуващи преживявания, срещи, нови приятелства! Но има ли момент, който ще си остане един от най-вълнуващите и емоционални?
П.: Най-впечатляващо беше дефилето на участниците, което извървяхме, според някои около 6 км, по цялата крайбрежна улица в град М’Дик. Хиляди хора, учители, ученици присъстваха на дефилето. С българите, живеещи в Палма де Майорка и Лондон направихме българския блок и макар и малобройна, нашата група впечатли всички. Чуваха се характерните за жените арабки радостни възгласи… знаците с пръстите на ръцете като пръскане с вода… дълбоките черни красиви очи и усмивките… желанието да се докоснат до нас… да се снимаме… Неподправени, сърдечни….истински – спомен за цял живот!
С.: Не по-малко впечатляващи и запомнящи се бяха и самите концерти. Имахме изяви в Тетуан, после в М’Дик, след това и пред губернатора.
П.: Концертът ни в град Тетуан бе на открита голяма сцена. Публиката беше зад заграждения и мястото се охраняваше от жандармерия. Не се допускаха други хора до артистите, с изключение на местните управници и техните семейства. За артистите бяха подсигурени удобства и задължително минерална вода. Чувствахме се като звезди – обгрижвани, аплодирани, посрещнати с уважение и респект!
– Безспорно това е най-голямата награда за всеки изпълнител – обичта на публиката. Българските песни и танци се харесват навсякъде по света. Успяха ли те да развълнуват и хора от друг континент, с различна култура и темперамент?
М.: Заложихме на весели и енергични песни от фолклора ни, но не сме си и помисляли, че часът на трио „Звън“ ще настъпи с песента „Рум, дум, дум“. Тази песен придаде такава емоция във всички участници на фестивала.
С.: Дали защото ритъмът и това „Рум, дум, дум,дум дум,дум..“ е близо до звука на африканските ударни инструменти, не разбрахме, но е факт, че всички вече я пееха. С нея се качвахме, с нея слизахме, поздравявахме се, изпращахме се.
П.: Дори някои я обявиха като химн на фестивала. Организаторите ни помолиха да покажем и част от руския фолклор и така на арабската сцена прозвучаха и руски песни и частушки, които много впечатлиха местните.
М.: Чудесни танцови импровизации по време на изпълненията ни направиха българите-танцъори, живеещи в Палма де Майорка и Сеговия. Професионални танцьори… артисти с магическо излъчване, пръскащи онази енергия, която зарязява хората.
С.: Играеха със сърцата си, с очите си, с душата си… сякаш бяхме репетирали заедно дни наред. Така ръченицата и казачокът направиха голямо впечатление на участниците и те се опитваха да заиграят в ритъма им.
– Успя ли севлиевското трио „Звън“ да стане любимец на мароканската публика?
П.: Този спектакъл се повтори на следващия ден и на сцената на град М‘Дик със същите мерки за сигурност. Вечерта на сцената в театъра на града пред губернатора и семейството му и официалните лица се състоя концерт на избрани участници, заедно със звезди от Мароко. Трио „Звън“ беше между избраните за концерта.
С.: Връчването на трофеите лично от губернатора отбеляза края на фестивалните дни. Шест държави взеха участие и показаха своята култура в Първия интернационален фолклорен фестивал „Мозайка“ – Испания, Нова Гвинея, Италия, Мароко, Македония и България.
П.: Всеки ден започваше и завърваше с песните и танците на държавите, в които участваха всички – задружно, заедно. Всеки пееше песента и играеше танца на другата държава!
М.: Потопихме се и в атмосферата на Медината, сляхме се с тълпата по тесните и многобройни лабиринти – малки улички пълни със стока, но водачите не ни изпускаха от поглед.
П.: Бяхме на прием при губернатора с прекрасен обяд и вечеря, намокрихме се в Средиземно море, слязохме до Атлантическия океан, стигнахме до мястото, където се събират водите на океана и морето, влязохме в пещерата (творение на природата) на Херкулес, където той е почивал след 12-те подвига според митологията, яздихме камила, снимахме се с арабско магаренце.
– Значи Мароко не може да се опише с думи, трябва да се усети?
С.: Да, да се говори за Мароко, винаги ще бъде малко, не може да се опише с думи!
П.: Да отпиеш от чая с мента, който ти сервират за „Добре дошъл“, да се вгледаш в хубавите гладки лица с изрисуваните очи и вежди на жените, да погалиш децата с къдрави тъмни коси и блестящи черни очи, да ти нарисуват ръцете с къна, да опиташ фурми, местни портокали и охлюви направо от сергията… да подишаш въздуха им…
С.: Не беше достатъчно… Бихме се върнали отново!
П.: Силно ни впечатли гостоприемството на хората и в Мароко, и в Гърция, от уважението им! Всеки искаше да ни пипне, да се снима с нас, обсипваха ни с аплодисменти. Прибрахме се в България, чувствайки се като звезди, а тук дори ни нямаше в плаката на фестивала, в който ни предстоеше да участваме. Не се имаме за звезди, но няма как това да не ни огорчава…
М.: Радваме се, че бяхме частица от емоцията на фестивала в Мароко!
П.: Благодарни сме на съдбата и труда си, че заслужихме поканата! Щастливи сме, че представихме горди и достойно България!
Зареждане ...
