МИЛКА ДЕШЕВА
Тънкият сърп на луната едва прецеждаше бледа светлина през оголените клони на дърветата. Нощта преваляше. Хора, животни, всичко живо спеше сладък предутринен сън. Дори петлите още не бяха извисили ранобудния си сценичен глас. Той пъргаво прескочи ниското дуварче и с 2-3 крачки се озова до близкия прозорец. Извади безшумна ножовка и бързо я задвижи по стъклото. След минути прецени, че отворът е достатъчен и като неканен лалугер ловко се вмъкна вътре. С мъждукащо фенерче освети тясното коридорче, пребърка джобовете на висяща на закачалката дреха, двете чекмеджета на олющен шкаф и се насочи към първата изпречила му се врата. Ослуша се и леко натисна бравата. Видя двама спящи старци, които дълго беше проучвал. Машинално извади спрей и напръска лицето на старицата, после го затисна с някаква възглавница, която докопа. С медицинско чукче удари стареца по слепоочието и…
Не, това не са редове от криминален роман на Агата Кристи. Това е тъжната, до болка жестока действителност, в която живеят възрастните хора в България. Заплашвани, мамени, ограбвани, бити, душени… те са на дъното на врящия казан от война, епидемия, социален ад, природни катаклизми, жертви по пътищата. В края на своя житейски път те са подложени на всички тези изпитания.
На 12 октомври, сряда, сградата на пенсионерски клуб „Живей за мига“ се пукаше по шевовете от такова голямо присъствие. Зарязаха хората скучния си ежедневен режим на работа в градината, домакинстване, гледане на телевизия и откликнаха на поканата на клуба и читалището да станат част от света, като отбележат, макар и със закъснение, Световния ден на възрастните хора, 1 октомври. Ожидаха да се видят, да се наприказват, да споделят болки и радости. Пък и да се повеселят. И затова се погрижи един прекрасен музикант – акордеонист, гъдулар, певец, Ибрахим Салиев. Звучаха стари градски песни, македонски песни, фолклорни хитове. Пригласяха му Тодорка Иванова, Стефка Колева, певиците от местната фолклорна група, които с удоволствие поздравиха присъстващите с две от любимите си песни. Този невероятен коктейл, подсладен от вкусно парче пица, безалкохолно, кафе, паста, песни, хора, снимки за спомен и един скеч за „единственото“ село в България, в което няма клюкари, ще остави незаличими следи в иначе сивото и нелеко ежедневия на хората.
Гледах ги тези хора, родени около 50-те години на миналия век и си ги представях млади, жадни за живот, влюбени в работата си. И те работеха в своята капсулирана България, във фабрики и заводи като плетачки и тъкачки, шлосери. Бяха учители, инженери, счетоводители, лекари, продавачи в магазини, земеделци. До момента, в който сякаш всичко рухна, счупи се. А те бяха по средата на своя житейски и трудов път. Някои останаха без работа и поеха по трънливия път на емигрантството. Други се пенсионираха по-рано, трети отидоха на борсата. Но не се огънаха. Приеха съдбата си като даденост. Но трябваше да изядат горчивия плод на не дотам успялата демокрация. Топлеше ги фактът, че поне бяха изпълнили основната мисия, с която са дошли на този свят – да продължат човешкия род, за да се гордеят днес със своите деца, внуци, правнуци.
А един медал, на който с едри букви пише „Морал“, никой не може да им отнеме. Те съхраниха това, на което ги бяха научили техните неуки родители. Да не бъдат алчни, да не лъжат, да не крадат, камо ли пък да убиват.
И нека продължават още дълго да рисуват картината на своя живот. Нека в нея да има повече ярки цветове, повече пъстрота и есенни нюанси. За да влязат наистина в обувките на т. нар. златна възраст.