Свободата дойде… 145 години от Освобождението на Севлиево

ИВЕТА МИЛЕНОВА, Исторически музей
Жестокото потушаване на Априлското въстание от 1876 година довело до поставянето на българския въпрос пред великите сили. Успоредно с това се разгърнало широко движение сред демократичната световна общественост в защита на изстрадалия и потискан в продължение на петстотин години български народ. Истината за удавеното в кръв въстание на българите предизвикала оживена дипломатическа дейност. След неуспешните опити за мирно разрешаване на българския въпрос, на 24 април 1877 г. била обявена поредната Руско-турска война.

На 27 април първите части на Южната руска армия преминали Дунава при Свищов. Предният отряд, командван от генерал Гурко, предприел бързи настъпателни действия и в началото на юли били освободени крайдунавските селища и старата българска столица Търново. Тук се установил и щабът на главнокомандващия армията великият княз Николай Николаевич. От стратегическо значение било да бъдат завзети основните пунктове по направлението Ряхово, Плевен, Севлиево, Шипка, Одрин, Цариград, през които било планирано да преминат руските войски. Изпратени били разузнавателни части в посока към Сухиндол – Плевен и Севлиево – Ловеч за проучване разположението силите на противника.
Един от тези разузнавателни отряди, полуескадрон от дивизията на Шилднер-Шулднер, командван от корнет Тулешко, тръгнал от освободения предния ден Сухиндол, провел разузнаване през Букурово и Крушево и на 8 юли достигнал височините северно от Севлиево. Като се ориентирали за разположението на по-важните сгради, конниците прекъснали телеграфните жици, влезли в града, завзели телеграфната станция и се отправили към новия конак. Завзели го без да срещнат съпротива от смаяните заптии, които предали оръжието си. Управлението на града било възложена на смесена комисия от българи и турци, оглавявана от уважавания севлиевски гражданин Иванчо Хаджиангелов.

Новината се разнесла бързо и за кратко време около хусарите се струпала голяма група развълнувани българи. Петър Пешев, брат на обесения година по-рано председател на Севлиевския революционен комитет, описва в своите спомени този вълнуващ момент: „… Ний посрещачите, зашеметени от изненадата и от радостта, стояхме в захлас, безмълвни, не знаейки как да поздравим. Обаче, братовчедът ми, който бе живял няколко години в Букурещ, се окопити и се провикна: „Викайте: Здрасти, братушки!”. Насъбралите се вече голямо множество, ние подехме тоя вик и повтаряйки го многократно и многогласно, поведохме освободителите из града”.
Ударили клепалата на двете църкви, занаятчийските работилници и дюкяните по Ръстата били затворени. Групата на приветстващите българи непрекъснато се увеличавала. Описание на тази прочувствена картина намираме отново в спомените на Пешев: „… Всеки се притискаше до тях да ги види и да им се порадва, да се допре до тях или до конете им, да чуе руска дума, да изкаже някой жест благодарността си. Сълзи от радост блестяха у мнозина!”.

Всички вярвали, че Освобождението е настъпило и обсипвали конниците с цветя. В приписка върху църковна книга севлиевски летописец отбелязва: „1877 юни 15 ден. Мина Дунавът руската войска на Свищов, а на Севлиево стигна на 25 юни. Освобождение на България”.
Като преминали тържествено по централните улици, русите и техните посрещачи се установили на площада до Часовниковата кула, където била сложена трапеза. След кратката почивка малкият конен отряд се оттеглил по пътя за Търново, изпроводен от севлиевски младежи. Недалеч от града ги чакала основната част от полуескадрона с корнет Тулешко. Развълнуван от преметнатия през рамото му венец, той обяснил, че на следващия ден в Севлиево ще пристигне друга войскова част, която ще поеме охраната на града. Сутринта на 9 юли цялото българско население излязло по шосето за Търново, за да посреща освободителите. Целият ден преминал в очакване, но руски войски така и не се появили. Така било и в следващите няколко дни. Турците в града започнали да се съвземат от изненадата и уплахата. В петък от минаретата на джамиите духовниците призовали правоверните от града и селата да тръгнат с оръжие срещу неверниците, дръзнали да се противопоставят на султанската власт.

По-видните българи тревожно търсели изход от надвисналата опасност. Било решено да се изпрати делегация при Великия княз Николай Николаевич в Търново, която да моли за неотложна помощ. В нея влизали Григор Спиридонов, Димитър Денчев, Димитър Караиванов и десетина други видни българи
Рано сутринта на 15 юли делегацията заминала за Търново, като за по-сигурно се разделила на две групи, които се срещнали около Балван. В селото се била установила сотня от 30-ти Донски казашки полк, водена от есаул Иван Филаретович Антонов. Осведомен от младежите за положението в Севлиево и турската опасност, той ги пуснал към Търново, където пристигнали привечер на същия ден. Главнокомандващия ги приел благосклонно, изслушал молбата им и наредил на наскоро присъединилият се към неговия щаб Александър Василиевич Верещагин да замине с полусотня владикавказки казаци за Севлиево и да спаси града от разграбване и унищожение. Предоставено му било правото да включи в отряда си и други конни части, разквартирувани в селата между Търново и Севлиево.
Още на разсъмване на 16 юли Верещагин потеглил с отряда си, придружен от севлиевската делегация. По пътя впечатление му направил будния севлиевски младеж Димитър Караиванов, който знаел сравнително добре френски език и до края на войната му служил като преводач. На минаване през село Балван Верещагин потърсил разквартируваната там конна част на есаул Антонов, но разбрал, че тя вече се е отзовала на апела на втора делегация отчаяни севлиевци. Както свидетелства самия Верещагин в спомените си, останалия път до Севлиево те изминали с ускорен ход, на места даже и в галоп. Малко преди града те били посрещнати от двама българи на коне, които отдалеч ги призовавали: „Напред, напред! Башибозук и черкези дойдоха! Молим ви!”.

Есаул Антонов с полусотнята си вече бил пристигнал. Посрещнат от разтревожените българи още на моста на р. Росица, той бил поканен на кратка почивка в дома на Иванчо Хаджиангелов – председателя на смесената комисия. Докато закусвали дотичал отчаян гражданин, който съобщил, че от запад към града настъпва огромна турска сила. Без да се колебае, Антонов наредил на войниците си да заемат позиции, всички българи, годни да носят оръжие да се присъединят към тях, а останалите да изкарат коли и добитък в края на града и да се струпат около тях, за да заблудят нападателите.
Когато Верещагин с частта си стигнал до Севлиево, посрещнали го българи с молба да побърза: „До самия град през река Росица минава мост. Мъже, жени и деца ни срещнаха с викове и вой и ни сочеха с ужас към страната на противника. В самия град към нас се присъединиха въоръжени българи на коне, така че като излязохме на равнината представлявахме доста внушителна сила”.
Равнината на запад от „табиите” – стария окоп, който някога защитавал града от кърджалийски и даалийски нападения, била осеяна с кръстци ожънато жито, а между тях се сражавали ожесточено конници и пешаци. Срещу петдесетината войници на Антонов настъпвал близо две хиляден башибозук, събран от турските селища между Ловеч и Севлиево. Антонов посрещнал с радост пристигащата помощ, тъй като включилите се в боя българи не можели да окажат достатъчна съпротива поради липсата на оръжие и опит. Двамата командири обсъдили положението и решили да поведат обединените конни части в атака, въпреки голямото числено превъзходство на противника. Стратегията им се оказала правилна, защото башибозуците и черкезите вече били изплашени, като смятали, че е пристигнала голяма войскова част. Скоро сражението се превърнало в преследване, продължило чак до хълмовете зад село Кормянско. Надвисналата над града опасност била отстранена. Севлиево вече бил свободен град.
След сражението Верещагин и Антонов направили преглед на своите части. Установено било, че е убит един и са ранени трима руски войници, а противникът дал около двадесет души убити. Още на полесражението били определени храбреците, които да бъдат представени за награждаване. Дължимото било отдадено и на есаул Антонов. Този дребен, възмургав, според спомените на Верещагин, човек проявил такава съобразителност и храброст в сражението, че не само получил преклонението и възхищението на благодарните севлиевци, а и бил отличен от Главното командване на руските войски с Георгиевски кръст за храброст за защитата на Севлиево.
Завръщането в Севлиево се превърнало в триумфално шествие. Ето как описва Верещагин този радостен момент: „От града срещу нас на цели две версти са се изсипали всичките жители от децата до старците. Възторгът им е неописуем. С викове: „Да живее цар Александър! Да живее княз Николай!” те целуват не само моите и на Антонов ръце, но даже и стремената на казаците. Мъжете ни поднасят стомни с вино, жените и девойките слагат на казаците и на шиите на конете венци, пъхат цветя в ръцете им. Аз се намирам в някакво опиянение, даже не управлявам коня, тъй като и двете ми ръце са хванати и обсипвани с целувки. Навсякъде възторг и ликуване. А моите казаци продължават да яздят, като не смеят да спрат без позволение, за да намокрят пресъхналите си гърла с поднасяното им вино. Само поглеждат изпод око към пълните съдове и не без гордост продължават да пеят. Те много добре разбират, че песента им довежда жителите до възторжено настроение.
Купчина различно ядене – агнета, опечени цели на огромни тави, гъски и кокошки с различни подправки са наредени на земята в два реда, освен това съдове с вино, ракия и мляко, купчини ечемик и цели купи сено очакваха нашето пристигане”.
Още вечерта след боя двамата командири изпратили донесения до своите части и до главнокомандващия Николай Николаевич за положението в Севлиево. Около града били поставени постове от войници, а по улиците била разположена охрана от местни жители. За да не се допуснат размирици още през деня били арестувани и затворени в конака по-видните турци. В Севлиево настъпила първата свободна нощ след вековното турско робство.
В свой рапорт до щаба на 30-ти Донски казашки полк есаул Антонов описва случилото се на следващия ден 17 юли. Отряд от 15 казаци начело с хорунжий Гурбанов са изпратени с разузнавателна задача към Ловеч. В село Кормянско са изненадани от укрили се башибозушки части. Убит е хорунжий Гурбанов и казаците Зенцов и Месякин. В книгата си „Дома и на войне” Верещагин пише: „… една случка ни натъжи. В сотнята на Антонов имаше един млад офицер на име Гурбанов – много добър и симпатичен младеж…”. Няколко дни след това, като изпълнявал разузнавателна задача с руските войски по пътя към Ловеч, загинал бившият секретар на Севлиевския революционен комитет Сава Хаджиангелов.
Не бива да забравяме множеството севлиевци, които участвали в битките. Един от тях, окрилен от желанието да помогне на святото дело за освобождението, се присъединява към руската армия до края на победния и ход край градчето Сан Стефано. Този севлиевец е Димитър Иванов Караиванов, роден през 1855 г. Както повечето будни тогавашни деца той завършил Хаджистояновото училище и започнал да помага на баща си в семейната работилница за обработване на кожи – табахана. Любознателен по природа, той проявявал голям интерес към света, стремеж към опознаване на далечни страни и чужди езици. Едновременно с работата в табаханата той четял много и дори сам научил, макар и не перфектно, френски език.
Името на Димитър Караиванов се вписва в историята на Севлиево, когато е включен в състава на делегацията, изпратена в Търново при Великия княз Николай Николаевич. В книгата със спомени на Верещагин „Дома и на войне” четем: „При излизането ни от Търново към нас се присъединиха 12 българи – вчерашната Севлиевска депутация. Особено ми се понрави един млад, красив, черноок мъж – Димитър Караиванов. Той ми обясни подробно на развален френски език колко голям е градът им, кой го напада, в какво количество и от коя страна”.
Полусотнята на Верещагин пристига от Търново в галоп и към нея се присъединяват много севлиевски доброволци. За този момент Верещагин си спомня: „През всичкото време на престрелката Димитър Караиванов се намираше постоянно при мене като преводач и не се отделяше нито крачка. Вечерта той доведе своите родители и ме запозна с тях”.
Спечелил доверието на Верещагин, от този ден нататък Караиванов бил зачислен като преводач в Казашката бригада на полковник Тутолмин, като участва във всички бойни операции в победния и ход. Големите сражения в Северна България са за освобождаването на Ловеч и Плевен, а вече начело на взвод от Владикавказкия казашки конен полк той е един от първите, влезли в освободената София. Следват Пловдив, Родопите и Димотика. С руските войски севлиевецът стига до Сан Стефано, където изчакват подписването на мирния договор, сложил край на вековното робство.
Още по време на военните действия за доблестното си поведение Караиванов е награден с войнишки кръст на ордена „Свети Георги” ІV степен и му бил даден чин „подхоружний”, или кандидат – офицер. След подписването на мира му било предложено да стане един от първите офицери на бъдещата българска войска и от Сан Стефано заминал за Николаевското кавалерийско училище в Петербург. След завършването му веднага бил изпратен в България. Той се нарежда сред първите български офицери, получили званието си по време и непосредствено след войната, преди първия випуск редовно завършили, което го прави първият български конен офицер, факт известен и коментиран в исторически и военно-исторически статии.
За по нататъшната военна служба на Димитър Караиванов има малко и откъслечни данни. През 1879 г. той напуснал службата в милицията на Източна Румелия и се завърнал в Севлиево, а след това отново поел към Русия, където гостувал на свои познати от участието му в Освободителната война. Тази обиколка освен удоволствие му донесла и полза. Възпитан в здравия дух на българския занаятчия, той се завърнал в родния си град и през 1882 г. създава първата кожарска фабрика в града.
През 1885 г. родолюбивото му чувство го подтиква да подаде молба за участие в избухналата Сръбско- българска война. За негово съжаление, докато се придвижат документите до Министерство на войната, войната свършила. Караиванов бил един от най-уважаваните хора на своето време и през 1896 г. бил избран за народен представител от Севлиевския район. Димитър Караиванов починал през юли 1935 година, но оставил ярка следа – от Севлиево до Сан Стефано.
Севлиевци пазят спомена за командващите на руските части, водили битката за Севлиево – Александър Верещагин и Иван Антонов. Когато през далечната 1853 година в село Пертовка, Новгородска губерния, се чува първият плач на малкия Александър, сигурно никой не предполага колко далеч ще го отведе съдбата. Той е един от синовете в семейството на небогати земевладелци. Още от ранно детство всички те са записани от родителите си във военни училища. Това донякъде предопределя живота им. Трима от братята се отдават на военната служба. Василий, роден през 1842 г., завършва морско кадетско училище, след това Художествена академия и през военната служба започва да рисува прочутите си днес картини. Следват изложби в Париж и Лондон. Другият брат Сергей също става военен, увлича се и по рисуването. Най-малкият, Александър, завършва Николаевското кавалерийско училище в Санкт Петербург.
По време на поредната Руско-турска война съдбите на тримата Верещагини – Василий, Сергей и Александър, се сливат. Под влиянието на най-големия брат те се записват доброволци, развълнувани, както и голяма част от прогресивната световна общественост, от тежката участ на братския християнски народ. Василий Верещагин доизгражда себе си като творец и като един от великите художници – баталисти. Сергей, който е проявил голяма храброст при обсадата на Плевен, раняван е няколко пъти и дори бил предложен за награждаване с орден, загива на 30 август 1877 г. при третия щурм за превземане на града. Александър Василиевич служи като командир на сотня от Владикавказкия конен полк, който е част от Кавказката казашка конна дивизия под командването на генерал Скобелев. Впоследствие попада в Казашката конна бригада под командването на полковник Тутолмин. Още в началото на войната след преминаването на Дунава Верещагин е ранен, но бързо се възстановява и в края на юни е изпратен в посока Търново и влиза в старата българска столица като част от придружаващите Главнокомандващия на Дунавската армия велик княз Николай Николаевич.
Събитията от това време са разказани подробно в книгата на Верещагин „Дома и на войне”. В нея той описва живота си от своето раждане до 1881 година. Творбата му се радва на голям интерес и само пет години след написването – до 1886 г., е издавана два пъти. За освобождаването на Севлиево Верещагин разказва основно в Пета глава „Защитата на Селви” и в Шеста глава „ В Селви”, споменава за града ни и когато описва превземането на Ловеч. Александър Василиевич е впечатлен и развълнуван до сълзи от сърдечното отношение на севлиевци към техните освободители. Неговата служба на офицер в Руско-турската война го отвежда до околностите на Сан Стефано, където е сключен мирният договор. След приключването на войната Верещагин за известно време се оттегля в родното си село, а след това в продължение на години пътува с брат си Василий Верещагин из Европа, където художникът представя на обществеността картините, които е рисувал или обмислял по време на бойните действия в България. Идеята, която го води е да покаже на света трагичната жестокост на войната. В края на 90-те години на ХІХ век Александър Верещагин отново е призован на военна служба и става офицер за специални поръчения на руския министър на войната. Продължава да се занимава с литературна дейност. Разказите му за войната направили впечатление на великия Толстой, който написал за Верещагин: „Това именно е художественият историк на войната, какъвто досега нямаше – поетичен и правдив…”. В навечерието на войната той за последен път посещава България по покана на благодарното севлиевско гражданство. Приет с почести и изключително радушно той оставя за спомен няколко снимки и един екземпляр от книгата си „Дома и на войне” за градската библиотека с автограф. Той е един от първите, на които с признателност е присъдено званието „Почетен гражданин на Севлиево”. Починал е в 1909 г.
Това е накратко историята за единият от освободителите на Севлиево Александър Василиевич Верещагин и неговите братя, участвали с плам и жар, проляли кръвта си за свободата на нашата Родина и на нашия град.
„… Да, тежки и страшни времена преживяхте, о, севлиевци! Вратите на новия живот се отварят пред Вас и да помогне Създателя да забравите всичко преживяно и със същата честност и непреклонна твърдост, с която Вие отстоявахте своята свобода да се стремите сега към вътрешното свое благоустройство, което ще Ви направи силни, а страната Ви богата и производителна.
И така, още веднъж Ви благодаря, уважаеми севлиевци, за спомена, който пазите за мен. Приемете от мен здраво братско ръкостискане…”.
Тези вълнуващи редове са част от писмо до севлиевската общественост на Иван Филаретович Антонов. Написани са през ноември 1879 година в отговор на благодарствен адрес от севлиевския общински съвет.
Въпреки че споменът за този достоен човек е още жив в паметта на севлиевци, до нас са достигнали оскъдни данни от неговата биография. Като командващ полусотня от 30-ти Донски казашки полк, той фактически пристига пръв в Севлиево и започва яростна съпротива срещу многобройния освирепял противник.
За смелостта и всеотдайността, проявени в сражението, Иван Филаретович Антонов е отличен от главното командване на руските войски с Георгиевски кръст за храброст за защитата на Севлиево. В следващите дни се включва в сраженията за превземането на Ловеч. Последните сведения за участието му в Освободителната война са, че се сражава в битките за освобождение на Плевен, след което се завръща в родния си край – станица Пятиизбенская, на река Дон. Уволнява се от руската армия през 1884 г. с чин полковник. За нещастие през същата година почива съпругата му, а неудачи в управлението на стопанството му довеждат до големи загуби. Отчаян, Иван Филаретович Антонов напуска имението си и тръгва да странства из Русия. До 1887 година близките му получават известия от него, но след това следите му се губят в необятната страна.
Родовата памет запазила през годините сред разклоненията от сродници спомена, че някой от Антонови е герой – участник в Руско-турската война. Те били преизпълнени с гордост, когато установили, че във войната 1878-1878 г. има един прославен офицер с тяхната фамилия. В „Списък на кавалерите на императорския военен орден Свети великомъченик Георги” от 1880 г. под № 281 стои името на подполковник Иван Филаретович Антонов, награден на 2 май 1879 г. Следват подробности, описани през август 1877: „Командвайки 3-та сотня от 30-ти Донски казашки полк при град Селви от 2 до 5 юли 1877 г. Отстоявал със своята сотня против тълпа от башибозуци, около 1500 човека. Когато получил подкрепление тръгнал в настъпление и отблъсквайки неприятеля завзел Селви“. При по-подробно изучаване на случая се изяснило, че още като влязъл в града Иван Филаретович въоръжил с наличното оръжие бързо събралата се дружина от местното население и с нейна помощ и присъединилата се военна част на Верещагин влязъл в бой. За този наистина впечатляващ подвиг той бил награден и с „почетната и спокойна длъжност” надзирател на войсковите солни запаси. Нищо повече не се разбира за превратностите на по-сетнешната му съдба.
Вглеждайки се в тези кратки житейски сведения и в редовете на писмото виждаме един отзивчив, храбър, благороден, чувствителен човек. Но за нас и за паметта на идните поколения името му ще пребъде като един от освободителите на Севлиево. Неговите прочувствени думи ни вълнуват и днес, когато отново свеждаме глави пред паметта на всички, допринесли за свободата на нашето отечество: „Никога няма да забравя, драги севлиевци, времето, прекарано с Вас, което ме сроди с Вас, накара ме да Ви уважавам и да се удивлявам на енергията, с която Вие и въобще всички българи, целият български народ, отстоявахте своите човешки права от насилието и яростта на нашия общ враг – турците.
Бидейки призван да защитавам Вашия град, аз бях длъжен като войник на своя господар да изпълня своя дълг, но опознавайки Ви, аз вече бях готов и като Ваш брат да умра за Вас, защитавайки Вашето свято и право дело…”.
През 90-те години на ХІХ век със средства на руското правителство в двора на църквата „Света Троица” в Севлиево са издигнати един паметник и две гробници. Върху едната от тях е издялан кръст и липсва текст. След направените проучвания може да се твърди, че именно в нея са погребани тези войни от 30-ти Донски казашки полк. Надгробният паметник е на поручик Митрофан Марков от 9-ти пехотен Староингерманландски полк, загинал от тифус на 30 септември 1877 г. Втората гробница с паметна плоча е в памет на войници от 35-ти пехотен Брянски полк, загинали край Ловеч на 1 август 1877 година и погребани тук.
В Севлиево до приключването на Руско-турската война /1877-1878/ квартируват или преминават множество военни части, които участват в различни военни операции. 35-ти Брянски полк се установява в Севлиево през юли 1877 година и заедно с други войскови подразделения и представлява най-голямото войсково съединение, съсредоточавано в града. Полкът бил поставен под командването на генерал-лейтенант Светополк Мирски, който бил настанен в дома на Сава Анастасов Ненчев, член на севлиевския РК. През януари 1878 г. в Севлиево престоял със свитата си Великия Княз Николай Николаевич, настанен в дома на председателя на общинския съвет Иван Хаджиангелов. Заедно с императорската гвардия и гренадирския корпус той се придвижвал към Плевен след падането на обсадата. На път за Шипченския проход след падането на Плевен преминал и отрядът на ген. Скобелев. Той бил разквартируван за десетина дни в дома на Христо Спиридонов, първият кмет на града.
Междувременно в Севлиево още на 19 юли пристига значителна войскова част под командването на полковник Жеребков. В града започва постепенно да се връща нормалният живот. Създадена е временна българска управа. Били наказани най-ожесточените подстрекатели за разправа с българското население, създадена била българска гражданска охрана. Още през юли било установено временно руско управление. За окръжен управител бил назначен подполковник княз Любицки. Под негово ръководство започнали работа окръжният и общинският административен съвет. Да ги ръководят били избрани видните севлиевски граждани Иванчо Хаджиангелов и Христо Спиридонов. Градът се възродил за нов живот.