ДЕСИСЛАВА ПАВЛОВА, стажант-репортер
Два пъти в рамките на две седмици, през месец май, севлиевската публика имаше възможността да се наслади на завладяващата игра на Калин Врачански. Когато в града ни гостуваше Варненският драматичен театър със спектакъла „Тютюн“, една от главните роли изпълняваше именно чаровния артист. Той беше така любезен да отдели от времето си да отговори на няколко въпроса за в. „Росица“.
– За две седмици играете два пъти на севлиевска сцена, как намирате местната публика?
– Аз съм идвал много пъти тук да играя и едно от впечатленията, които много позитивно ме зареждат, е това че играем в този културен център, който е развит във всяка една област и това много ме радва. Чудесно е, че тук има деца, които пеят и танцуват. За мен това е много важно, защото по този начин културата се развива, а все пак една нация не може да мисли само за това какво да сложи на масата, а трябва да сложи нещо и в душата си, и то именно културата и любовта към нея във всичките й посоки. Тя не трябва да бъде само с това, което ние правим тази вечер – да бъде театър, но все пак има изобразително изкуство, танци, песни и т.н. Много е хубаво, че това тук се поддържа.
Спомням си, когато бях малък, времената не бяха много добри, но бяха хубави, защото се поддържаше тази култура на нацията, а това е много ценно. Затова всеки път, когато дойда тук ми става много хубаво, а и мисля, че севлиевци много обичат да гледат театър. Най-хубавото нещо е, че идват много трупи тук и има публика за тях, много се радвам за това. Знам, че публиката оценява това и дава своя принос за самото представление, а както знаем представлението е двустранно – енергията, която протича от сцената към публиката и обратно, тогава става тази магия на театъра.
– В „Испанска афера“ ролята Ви беше комедийна, а сега – драматична. Кой от двата жанра предпочитате?
– И двата! Не мисля, че мога да кажа, че искам да играя само в един стил. Напротив. Искам да е шарено, да е различно, за да бъде интересно както на мен, така и на хората, които идват да ме гледат. Защото ако минеш само в един жанр, пропускаш много други неща за себе си като актьор, и много други възможности, най-вече да бъдеш интересен на публиката. Винаги можеш да изненадаш зрителите когато си различен и после те да останат приятно изненадани.
– Спомняте ли си, кое беше първото ви представление на сцена?
– Бях първа година в академията и първото ми участие беше в представлението „Еквус“ на Питър Шафър. Моят професор Здравко Митков го поставяше и взе мен и още двама колеги от моя клас. Играхме едни малки роли там. Това се случи в далечната 1998 г.
– А бяхте ли притеснен тогава? Имате ли все още сценична треска?
– Бях ужасно притеснен. Не смятам, че някой може да избяга от това. Все пак един актьор иска да бъде харесван от публиката и то няма как освен да си на такъв етап и да знаеш, че си много добър и, че каквото и да направиш, то ще бъде харесано. Но аз не мисля така. Затова всеки път поставям под съмнение нещата които правя и както се казва си сверявам часовника с публиката, защото все пак едно представление се прави за публиката, а не го правиш за себе. Защото ако е за себе си, то аз ще си го играя в хола.
– Когато имате сценична треска, случвало ли ви се е да забравите текста си?
– Текстът се забравя не толкова от сценичната треска, на този етап който съм, по-скоро идва от малко преумора или от много неща, които правиш едновременно, не си в много добра кондиция във въпросния ден. Иначе сценичната треска малко или много те държи с доста обострени сетива и тогава винаги си готов да реагираш, да внимаваш за всичко, което правиш. Естествено на етапа в който съм в момента, сценичната треска се преодолява много по-бързо, не се изразява толкова, колкото преди, но тя присъства.
– Колко време ви е нужно, за да научите един текст?
– Винаги е различно. Това е една тренировка малко или много във времето. Това е едно от нещата на които те учат в НАТФИЗ – да възприемаш по-бързо текста, защото нямаш цялото време на света. По принцип е около месец и половина, преди е било малко по-дълго, но сега, заради динамиката на времето, то също се съкращава.
– Имате ли суфльори?
– Не, няма. Може би в някои големи театри да са останали, но генерално вече няма такива. Понякога ролята на суфльор се изпълнява от помощник-режисьора, но той пък има и други неща за вършене, не е там, за да седи с текстa и някой ако забрави той да го подаде.
– А лесно ли влизате в кожата на героя си?
– Понякога да, друг път – не. Друг път е доста опърничав героят, който трябва да направиш, и не винаги ти се отдава, не винаги можеш да се пребориш с него. Аз смятам, че невинаги ми се е отдавало така – да получа някакво удовлетворение от това и да знам, че съм постигнал доста. Никога не съм си мислел, че съм постигнал капацитета на ролята, защото смятам, че една роля няма таван, който можеш да достигнеш, защото всеки един, който я хване, ще я направи по коренно различен начин, защото просто е различен човек. Това е хубаво на театъра, защото всяко едно представление ще бъде различно, но понякога става трудно, друг път някой режисьор казва: „идеално, ти го хвана още от първата седмица”, дали като начин на мислене, начин на произнасяне на текста. Но друг път не е така.
– Кой е любимият Ви персонаж и кой искате да пресъздадете в бъдеще?
– Това е малко труден въпрос, защото имал съм много неща, които съм харесал, чисто като роля, които съм правил, но все пак има някои по-емблематични. Едното беше Квазимодо в „Парижката Света Богородица“, друг беше герой в „Бел Aми“, Борис Морев в „Тютюн” – ще видим занапред как ще се развие този образ, все пак е доста мащабна роля, също ми допада това. Но малко или много ролите, които съм правил с Бина Харампиева като режисьор, остават по-емблематични за мен, защото може би работата с нея ми дава много.
За в бъдеще много ми се иска да бъда Мефистофел във „Фауст” на Гьоте. Това наистина ми е любопитно, защото е ролята на изкусителя, който те кара да правиш нещата, които едва ли не душата ти желае, но разумът отхвърля.
– Споменахте Бина Харалампиева. Какво ви дава работата с нея?
– Смятам, че израствам всеки път, когато работя с нея. Още повече се задълбочавам в актьорската професия, в образите, води ме така, че доста да навлизам вътре, и може би знае накъде да ме поведе, разбира се, и с другите е така, но с нея някакси доста го отчитам.
– Познат сте на зрителите и от малкия екран. Кое предпочитате театъра или киното?
– Едното ти дава една емоция, другото ти дава друга. Като цяло и двете са много близки, вървят ръка за ръка, но все пак са и толкова далечни – едното става пред живата аудитория, другото пак е пред жива аудитория, обаче пред екрана. В киното теб вече те няма, нещо си направил и то е заминало, не можеш да го поправиш. То е станало там, нямаш и обратна връзка. А когато работиш в театъра, ти изграждаш един образ доста дълго време, имаш варианти, в които можеш да го променяш, след това да добавяш или да отнемаш, докато в киното, колкото и да си работил, заставаш пред камерата и правиш нещата сега. Значи днес се снима тази сцена, утре се снима нещо друго. Така че впрягаш всичките си усилия да го направиш сега.
– За колко време научавате сценария за сериал?
– Доста бързо. Но това си има и своите минуси, защото не винаги могат да се получат „плътни неща”. В нашата професия говорим за плътност на образа, тогава когато стане съвсем реален, толкова реален, че някой да си каже: „ех, как тоя може да прави такива неща”, да свържеш самия актьор с герой и като го срещнат на улицата, да почнат да го питат: „ти защо така направи това” – срещал съм ги, съществуват!
– Случвало ли ви се е да ви спре някой на улицата и да започне да ви съди за някоя ваша негативна роля?
– Не съм играл, честно казано, в много негативни роли и на мен не ми се е случвало. Но познавам колеги, на които им се е случвало. Но това е добре, защото явно самият актьор се е справил много добре, щом са започнали да го припознават.
– Вие ли избрахте театъра или той избра вас? Ако имахте възможност да си изберете друга професия каква би била тя?
– Ще започна отзад напред. Не искам друга професия, защото тази прекалено много ми харесва, и затова влагам много от себе си и от емоциите си. Така или иначе нашата професия работи именно с това, тя се храни с емоциите на актьора. Няма как да направиш нещо читаво, ако не премине през теб и ти не го „преживееш“ толкова истински. Затова понякога, когато човек се готви „потъва“ в работата си, и нещата, които се случват около него, започват да не са толкова важни, защото е вперил вниманието и желанието си да направи нещо конкретно в театър, кино и т.н. А иначе дали професията ме избра – може би да, защото бях още дете, когато започнах да пробвам театър и то едното доведе към другото. Затова мисля, че тя ме избра.
– Какво ви даде и какво ви взе актьорството?
– Не смятам че ми е взело. По-скоро смятам, че само ми е дало.
– Късметът или талантът е по-важен в тази сфера? Какви са плюсовете и минусите?
– Минусите са много, защото нашата професия малко или много зависи от късмет. Имам колеги, които са много добри, но все още не им се е усмихнал късметът, така че да са толкова заети да играят театър, кино, сериали да снимат и т.н. Затова минусите са именно в това, ако онова птиче не ти кацне на рамото и ти не го уловиш. Късметът и талантът вървят ръка за ръка. По-големите актьори от мен са ми казвали: „Ти трябва да си подготвен за този късмет“.
– Вие сте от Червен бряг, малък град като Севлиево, какво ви костваше израстването до този момент да бъдете толкова известен в цяла България?
– Там съм роден само, иначе съм израснал в Роман, още по-малък град. Със сигурност ми е коствало много усилия и много работа. Малкият град те предпазва по някакъв начин от това, което се случва в големите градове, но те и лишава. Лишава те от неща, които можеш. Например искаш да правиш театър, ама няма къде, няма какво да направиш, а ти си дете – не можеш да пътуваш всеки ден до еди къде си. Хайде, тогава можеше, беше по-лесно, така тренирахме със сестра ми, пътувайки до съседните градове Мездра и Червен бряг. Но тогава беше по-лесно пътуването, а сега е трудно – ей така, сами деца да тръгнат да пътуват нанякъде, не е редно. Тогава бяхме хлапета, пътувахме насам-натам сами. Едно време беше по-безопасно. Имаше много минуси, но все пак имаше и някакви плюсове, които не трябва да бъдат забравени и трябваше в годините да бъдат взети и да бъдат увеличени.
– Сега вие сте гост изпълнител на Варненския театър. Създават ли се приятелства покрай тази професия?
– Да, във Варна ме поканиха миналата година за ролята на Борис Морев в „Тютюн”, и да, смятам че винаги, поне до момента или по-скоро аз съм имал късмета да попадна на готини хора, с които да работя. Още тук в началото си намерихме някакъв общ хумор, който много добре сплоти екипа. Затова в „Тютюн” много добре ни се получиха репетициите, още тогава беше забавно, а това е много важно. Ако не ти е забавно, няма да искаш да си там.
– Екипът от голямо значение ли е?
– Естествено, иначе няма как да стане тази спойка между героите на сцената, между самите актьори. Ако не сте си окей един с друг, то какво да си подавате, как така тези енергии да минават.
– Ако оставим театъра на страна, известно е, че вземате участия в много други формати като „Като две капки вода”, каква беше емоцията?
– От сегашна гледна точка много повече се притеснявах, отколкото в момента. Може би ако ги изравняваме, съм се притеснявал толкова, колкото когато трябваше да кандидатствам във НАТФИЗ, защото това е нещо, което не съм правил никога. Аз не съм музикант, не съм певец, в един момент да се изтъпаниш пред доста зрители и от там нататък на живо да те излъчват по телевизията пред цяла България… дори първата песен, която трябваше да изпея в началото, аз не си спомням как мина. Тя просто е преминала. Естествено, след третия-четвъртия лайф, малко се поокопитих, все пак не се сблъсквам за пръв път със сцената, започваш да се отпускаш малко по-малко. Иначе в началото беше голям стрес за мен, още повече, защото не съм работил толкова много с гласа си в тази посока – да пея. Танцуването не ми беше толкова трудно, но пеенето – да. Тогава съм бил окей да го направя, но сега обаче, ако трябва да го правя пак, не мисля че ще мога. Трябва голяма подготовка. Когато се съгласих да участвам започнах да взимам уроци по пеене.
– А в „Пощенска кутия за приказки“…
– Не съм участвал много там. 3-4 пъти само. Имам един приятел, с който сме си много близки – Георги Иванов, който е сценарист и ми каза, че ще участва там и ме попита дали искам да прочета нещо негово. Аз се съгласих естествено. Смятам, че този формат е много приятен, много успешен, защото се дава възможност на млади сценаристи и хора, които пишат, да бъдат чути. Това, което беше при мен е, че не можех да седна тук и само да чета текста, аз трябваше да го науча, да вникна в него, да го науча наизуст и да мога да го изиграя. Все пак съм актьор, знаех, че трябва да дам и своя принос в текста.
– Снимали сте се в благотворителния календар на Human(E).
– Виж сега, един актьор също е и артист, и това е една от работата на артистите – да бъдат в различни артистични моменти в живота си. Смятам, че не е лошо от време на време един актьор да излиза от амплоато си да бъде нещо друго.
– Важно ли е професията да бъде доходоносна?
– Естествено, че е важно. Иначе колкото и да искаш, не може, защото е ясно, че трябва да слагаме нещо в душата си. Все пак тази душа се носи от едно тяло и ако то не е добре, не става. От друга страна, ако се чувстваш неудовлетворен, започваш да имаш терзания в себе си, а всеки се стреми към това да живее по-добре. В един момент, ако сметне, че това, което толкова много му харесва, не му носи необходимото финансово удовлетворение, а понякога е и принуден, той ще избере нещо друго. Естествено тази мечта ще остане, обаче ще се върнем в момента дето искаш да работиш, ама не можеш, защото си принуден. Затова казах, че ако всеки работи това което иска и има възможност да го работи, тогава нещата биха били чудни. Професията е доста сложна, понякога се изисква характер да устоиш на несгодите, това са минусите на тази професия, защото понякога ти предлага много несгоди. И аз съм преминал през доста години, в които съм бил извън София, с много малко възможности в театъра. Да играеш малко, да нямаш странични покани, да бъдеш само на едно място. Стискал съм зъби и това е. Не е само до късмет, но и до работа. Най-сложното нещо е да удържиш и да не се разочароваш от това, защото не знаеш колко трябва да издържиш.
– Какво бихте посъветвали хората, които искат да се занимават с театър, имат талант, но се притесняват да се впуснат в това приключение?
– Ами, да опитат. Опитът е преди всичко. Трябва да превъзмогнеш себе си и страховете си, защото едно от най-ужасяващите неща е да се изправиш пред хора и да им задържиш вниманието, но все пак това се тренира, това се репетира. Но просто трябва да опиташ. Аз преди НАТФИЗ имах възможността да опитам и това беше последващата стъпка.
– Какво обичате да правите през свободното си време?
– Определено да се виждам с приятелите си, с които все по-рядко се виждам. Така се стичат нещата, но всичко, което правя с тях е много приятно и забавно. Дали ще бъде каране на мотор или ски и сноуборд в планината, малко да съм с тях, както се казва и на една пейка да сме и да изпием по една бира, пак ще ми е добре с тях. Обичам и да пътувам извън България, да гледам театър и кино, за да си сверя часовника, защото не всичко приключва до Дунава.