Да уличиш Комисията по академична етика към Министъра на образованието, че в незаконен доклад те обвинява в плагиатство, е смела постъпка в днешно време. Това прави в публикацията „Право на отговор“ във в. „24 часа“ проф. Венелин Терзиев по повод публикацията от 26 февруари т.г. под заглавие „Професорът уникат, приет, гонен и разследван в 6 университета, рекордьор по научни трудове“.
Смелост или по-точно търсене на човешка справедливост е онова, което обикновено води един човек към определени действия или бездействия? Потърсихме коментара на проф.Терзиев, не само защото е севлиевец, но и защото е редно да се знае и другата гледна точка, която много рядко е повод за журналистически сюжети и огласяване.
-Проф.Терзиев, какво провокира това Ваше право на отговор, с доста шокиращи за един държавен орган, каквото е Министерството на образованието и науката, аргументи за липса на професионализъм, морал и етика?
-В случая става дума за едно неособено добре съчинена дейност по набеждаване, в която за съжаление участва държавен орган, какъвто е Министерство на образованието и науката, респективно въпросната Комисия по академична етика.
Много трудно е да се изправиш и да устоиш във взаимоотношенията на непубличните дейности на една комисия, която на практика може да извърши каквото и да било, без да носи съответната отговорност. Тук става дума за действията от момента на обвинение в преписване, без значение от кого, как и какво, та до технологията на работа на един такъв орган. На практика липсва каквато и да е технология и процедура по избор на арбитри – обикновено такива, които са удобни някому, които са призвани да свършат определена работа. Доста жалка работа и като се има предвид, че това се отнася до академичната етика и професионалното отношение, дейността на Комисията става съвсем неприемлива както за мен, в качеството ми на конкретния индивид, засегнат от цялата тази история, така и за обществото ни.
Обикновените хора разбират, че някой е преписал от някого или от нещо и по този начин се е възползвал от това, за да получи определени научни степени и академични длъжности. В хода на цялата тази вакханлия, която се разигра по медиите с моето име и дейността ми на практика не се установи нищо такова. Останаха само обвиненията. Дори и въпреки изпратените ми опровержения до българското национално радио, другото (в случая – моето) становище и мнение не бе отразено и опроверженията на медийните становища не станаха публично достояние – нещо, което Законът за радио и телевизия категорично изисква.
Връщайки се на действията на просветния министър става ясно, че смелостта и етичното му поведение е далеч от изискуемата норма, за да признае, че комисията е действала против правилата и е създала прецедент, който не бива да се допуска. Този факт е още по-неприемлив, тъй като самият действащ министър е бил част от този орган.
-Как реагираха ръководствата на Варненски свободен университет „Черноризец Храбър“ и Стопанска академия „Димитър Апостолов Ценов“ към доклада на Комисията по етика?
-Те не се съобразиха с доклада на въпросната комисия. И това е още едно становище, което не получи публичност, за разлика от обвиненията. Защо и как си го позволява както министерството, така и членовете на етичната комисия – мога само да предполагам. Някак странно липсва интерес от страна на обвинителите за крайния резултат от действията им и за разлика от шумно оповестения доклад за резултата от него, който не е в тяхна полза, се премълчава.
Ако трябва да бъда съвсем искрен, моите лични смущения са други. В моите научни трудове, статии, публикации и доклади участват повече от 50 учени от различни страни – дали въпросната комисия се наема да определи, че и те са плагиати или преписвали от мен? Това всичко е твърде несериозно и необективно.
-Според Вас, как и защо всичко това се случва в една държава и в едно общество, което има определени претенции за демократичност и справедливост?
-Отговорът е достатъчно простичък – нито сме достатъчно демократично, нито достатъчно справедливо общество. И процесите, които се случват в момента, са доказателство за всичко това. Винаги съм мислил, че управлението е свързано с определена интелигентност и то не може да нарушава определени правила и норми. Намираме се в изключително тежка ситуация на липсата на такова управление и не е необходимо да се търсят доводи и факти, то самото усещане на обществото е такова. А това, че тези, които осъществяват управленския процес имат друга оценка за себе си, е вече тежък, както управленски, така и социален проблем.
-Нямам претенциите да съм прочела всички статии с негативно съдържание към Вас, но мисля че тази не е единствената. Кого и с какво провокирахте това негативно отношение към Вас?
-Да, прочел съм доста статии в публичното пространство за мен самия с негативен оттенък. Интересен е фактът, че те си приличат по изказ и съдържание, което само по себе си говори за авторите им, които са едни и същи. Обвиненията не се променяха, тонът не се променяше.
В началото имах определени смущения защо и по какви причини се случва, търсех отговорите и се опитвах да обясня и да дам разумно обяснение на всеки, който се опитва да прави това. Нито времето, нито усилията на един човек са по възможностите да направи това, колкото и несправедливо да изглежда за него или за околните. Ние живеем във време, което е раздирано от противоречия, липса на елементарно отношение и най-вече в реалности на едни поведенчески модели, които нито са най-добрите, нито най-успешните.
Вероятно моето поведение, моето мислене и въобще преследването на определени цели е подразнило някого или някой и цялата тази енергия се трансформира в медийна кампания. Тук идва въпросът доколко медиите, и в частност журналистите, са способни да боравят с факти и истини, а не да осъществяват по един или друг начин пропаганда?
Свидетели сме на второто, което някак си е необяснимо и дори не съвсем логично.
Пазарните механизми от една страна карат определени медии и журналисти да се подчиняват на някои несъвсем морални порядки. И тук другата реална заплаха са възможностите за упражняване на влияние: политическо, административно, дори и личностно вследствие на позициите, които заема определен индивид. И за да не кажете, че бягам от конкретния отговор – във всичко, което като учен съм се стремил – да не оставам затворен само в една сфера, да работя с много и различни хора, да споделям знанието и бъда отворен към света – са съвременните тенденции в науката. И животът все повече доказва правотата на тези действия. Невъзможността или неспособността на други да работят по този начин отприщи въпросните реакции. За жалост аз не съм изолиран случай, а по-скоро един от многото. И вероятно това ще продължава дотогава, докато не се променят определени обществени и публични стандарти в тази посока. Джордж Оруел казва, че „Всяка пропаганда е лъжа, дори когато казва истината.“ И тази мисъл може би изчерпва и заключва отговора на Вашия въпрос по един своеобразен начин.
-Как ще коментирате съмненията за броя на Вашите научни трудове по различни теми у нас, които са приети по достойнство в чужбина?
-Знанието, което е много важно, трябва да бъде предавано и разпространявано, за да може да бъде полезно. Най-важното в осъществяването на всяка дейност и в частност на научната, е нейната полезност. Много малко са вече възможностите за големи открития, но възможностите за това да дадем своя принос в развитието на обществото е достатъчно важна причина и мотивация да правим това.
Често се питам и мисля по какви причини моите научни изследвания и публикация са добре приети в чужбина и почти неприети в България. Времево погледнато това не е феномен, а по скоро утвърждаване на историческата традиция в България. Та нима същата съдба не е сполетяла Фани Попова –Мутафова, Мара Белчева, Пенчо Славейков… Споменавам умишлено хора, които са от този край и в никакъв случай не се опитвам да се сравнявам с тях, но признанието за това какво и как са правили е дошло много по-късно, след тяхната смърт. Вероятно ние, българите, и не само, трудно признаваме успехите и победите на нашенци, а дори ги отричаме. За радост времето отсява всичко това и остава онова ценното и важното, което е трябвало да остане. Скоро получих наградата Сократ на Академичния съюз в Оксфорд, Великобритания, която ме определя като име в науката. За жалост или пък за радост положителните оценки от други държави и организации са съвсем непреднамерени и доста по-обективни от тези, които по нашенските земи си присъждаме или дори раздаваме. Най-малкото защото няма как да осъществиш влияние на чужди комитети или организации, които преглеждат номинации и определят носителя на определена награда. Не мога да предположа дали отново няма да се намери някой, който да напише, че съм си „купил“ и тази награда. И преди да прочета такова становище, а почти съм сигурен, че ще се появи, се надявам въпросните хора да се запитат на първо място – как точно се подкупва Академичният съюз в Оксфорд и на второ – тази награда с какво променя ситуацията спрямо мене тук, та да се наложи да я имам? Не мога да пропусна и многото покани за участие в пленарни сесии на чужди научни форуми, редакционни съвети на реферирани издания и др., което е не само оценка, но и признание.
-В правото на отговор с информацията за обвиненията в плагиатство с текстове от 2019 г. във Ваши публикации от 2014 г. Вие внасяте сериозни съмнения в професионализма и в правото на подобна експертиза на членове на журито, които не отговарят на необходимите научни критерии. Какъв атестат е това за етиката на самата Комисия по академична етика и за личности извън нея, които имат претенциите да дават оценки на други?
-Аз дори не се опитвам да внасям съмнения, а просто казвам, че същите нямат такава експертиза и компетенции. Може би имат определена експертиза, но тя не е в тази посока. За да не става много тежък разговорът ни ще дам само един пример. Възможно ли е някой да оценява някого и нещо, ако никога не го е вършил? Отговорът дори е елементарен – просто е недопустимо. Никой от въпросните арбитри към етичната комисия не е писал дисертация за научна степен „Доктор на науките“ и ако употребим не българската дума аджеба – как този човек ще разбира от това, а на всичкото отгоре ще дава оценки, препоръки и ще определя дори присъди.
Ако погледнем в по-широкия смисъл на Вашия въпрос, именно затова обществото многократно и дълго изпитва кризисни периоди – защото експертизата и компетенциите на лицата, които се занимават с определена дейност или работа, не съответстват на работата, която вършат и по този начин носят краткотрайни, дори дълготрайни поражения в това си свое немислимо начинание.
-Не мислите ли, че отношението може да се дължи и на статия от 1 април т.г, в столичен всекидневник, в която пише, че е възможно Вие да сте бъдещ министър на образованието?
-Мисля, че това са тежнения и страхове на някои хора в академичната общност, изразени публично в този вестник. Иначе моята позиция по отношение на развитие на обществените отношения в сферата на науката и образованието е ясна и съм я изразявал многократно.
Напоследък все по-често се питаме защо „не ни върви“ в управлението на държавата. А отговорът е толкова прост – защото това са кадрите, които е „произвело“ образованието. Разбира се, тук влияние оказват практиката, а и много други фактори, но основната причина остава фундаментът. И колкото и стратегии да произведем, колкото и стратегически рамки да изготвим, днес е повече от очевидно, че нещо пропускаме, че нещо недооценяваме, а друго предозираме и така общата картина се изкривява достатъчно.
-Много често във Ваши публикации Вие напомняте за посланията на известни български публицисти, изследователи, писатели, поети, които звучат много съвременно. Към кого ги адресирате – към тези, които са поели ангажимента да правят политики за просперитета на държавата или към нас, редовите българи, които трябва да имаме критерии, когато избираме кой да ни управлява, защото посланията от миналото са добър урок за днес и бъдещето, или..?
-Този въпрос е достатъчно сложен, като се има предвид какво и как се случва в държавата ни. Очевидно е, че не избираме подходящите наши представители, които да ни управляват, и това налага провеждането на извънредни избори. Това е най-простото и логично обяснение. Другият, по-смисленият и по-човешки начин на обяснението е това, че ние се загубихме в търсене и преследване на неприложими цели и идеали, а пропуснахме да забележим, че те са част от нашата история и част от самите нас.
„Демокрация не може да има там, където хората са гладни и бедни. Гладният човек не може да бъде демократичен – коремът не се прави на аристократ. Богатият пък не би станал богат, ако беше толкова демократичен…“. Това послание ни е завещано от народопсихолога сърцевед Марко Семов. И колкото и превратности на времето да се случват, и колкото дни и години да преминават, пак си оставаме хора, които искаме да бъдем демократи. Само че остава да решим дали можем да си го позволим… „Комплексите на един човек или една нация, все едно какви са те, са кратки, лъжовни спирки по пътя на голямата голгота към националното самосъзнание. Това са раните, които всеки народ трябва да лекува и на които всяка интелигенция е длъжна да търси изцерение.“ – споделя с нас, днешните и бъдещите поколения, нашият земляк Марко Семов.
Тези публикации са част от цялото мое „аз“. Твърде рано е да отправям своите послания към идните поколения – имам много още какво да направя и дам тук и сега. А мъдростта на предходниците, та и на съвременниците ни, е това, което ми дава сили да устоявам.
-„Живеем в хаос“, е най-честото определение за живота в момента в страната ни. Каква е причината, според Вас? Дали в неразбирането на разликата в политики и политика от страна на всички, поели отговорността да ни управляват, или липсата на критерии и професионализъм за какъвто намеквате във Вашия право на отговор, не само към въпросната комисия?
-Настъпи хаос в душите ни. И това е най-страшното. Подреждането на този хаос е труден, дълъг и сложен процес и ще става още много, много дълги години.
Това са последствия от дългите лутания за намиране на собствените ни цели, идентичност и не на последно място – причина за случването на този процес. И ако историците казват, че в тези процеси и явления има цикличност, аз по-скоро си мисля, че ние българите сме по-склонни на революционни, а не на еволюционни промени. Всички събития и процеси при нас се случват след дълъг период на натрупвания и следват ескалиращи събития, които катализират промяна на средата. Усещанията, пък и всичко онова, което се случва в България и във външната среда, показват една променяща се бързо реалност, която ние искаме или не следваме, но догонваме. Може би това е проблем на липсата на водачи или иначе казано на лидери, които да знаят, да могат и да имат онзи български възрожденски кураж, за който говорихме преди малко. И без да се опитвам да правя каквито и да било политически препратки вече имаме необходимост от реализирането на този процес.
А в конкретния контекст на въпроса – отговорът е еднозначен – ние бързо и по-възможно добър начин трябва да прекратим този хаос, защото той води до нарушаване на нашето битие и на нашето социално съществуване. В противен случай ще вървим към процеси и елементи на затриване на онова, което сме градили и за онова, заради което се наричаме българи.
-Какъв ще бъде Вашият път по-нататък и по какъв път трябва да продължим, за да излезем от този хаос?
-Ако направя една волна перифраза – пътища много и спасение дебне от всякъде, но това е по-скоро мислене, което ни напомня, че винаги има определени, дори и понякога не много възможности. А в конкретния случай – ще продължа да следвам своя си път, като смятам, че той е дълбоко изстрадан, много искрен и не на последно място – истински. Ще цитирам точно един ваш колега журналист, Нери Терзиева: „Животът не спря да ме удря с тухли четворки“. Имам своята вътрешна сила да понеса още удари, не за да оцелея, а да бъда онова, което смятам че трябва да правя по начин, който да е достатъчно полезен и справедлив.
Във втората и доста отговорна част на въпроса Ви ще отговоря, че изборите са наши и ние трябва да ги правим разумно, смислено и отговорно. Знам, че демокрацията и по-скоро демократичните правила имат своите дълбоки пробойни и невинаги избират за свои лидери най-добрите и най-смислените водачи, но пък след като нямаме друга възможна по-добра система нека да се постараем да бъдем обективни в изборите си и да подкрепим и да дадем онази кратка възможност (времето и пространството са относителна реалност) да бъдат онези смислени лидери, които да бъдат пригодни на своята лична саможертва, за да свършат богоугодните народонеобходими дела. Иначе тази работа ще си остане част от сюжет на Добри Войников като „криворазбрана цивилизация“, писана в 1871 г. в Букурещ. Каква ирония на съдбата и времето – все не излизаме от тази криворазбрана цивилизация.
Дано следващото ни интервю за вестник „Росица“ да бъде във време, когато сме започнали да подреждаме хаоса в себе си и в държавата ни.
-Как всичко това промени отношението Ви към хората около Вас? Разбрахте ли кои са приятелите и предателите – всъщност някои от тях се афишираха със споделените коментари под Ваши и статии за Вас в социалната мрежа?
-Отношението към хората винаги е било едно и също – аз винаги се опитвам да се държа добронамерено и по-свой начин нормално. Може би съм един обикновен човек, който знае колко пари струва и това не ме прави кой знае колко различен, но пък в достатъчно висока степен – екстраординарен. Може би това смущава и създава определен респект у околните, който често не мога да си обясня. Някои от приятелите замлъкнаха в буквалния смисъл, появиха се такива, които дори не съм очаквал да направят усилия в това да бъдат по определен начин съпричастни и много искрени. Естествено, моето семейство непоклатимо стоя и стои до мен – дори когато жълтите медии писаха за мои любовни авантюри, когато съчиняваха небивалици за милиони левове, които съм натрупал и за още куп неща. А имам и такива, които дори в най-тежките и неприятни ситуации не се страхуваха да бъдат до мен, с мен и дори пред мен. Има хора с чест и достойнство.
В последно време все проповядваме, изповядваме или даваме напътствия, указания или пък се произнасяме за каквото трябва и не трябва. И ако българският писател през 1964г. в своя роман го нарече„Време разделно“, то днес би трябвало да сме разбрали, че далеч по-мъдро и по-смислено трябва да живеем.
-Колко Ви боли от всичко това, което се изля върху Вас, как обяснявахте на Вашето семейство причината?
-Чувствителността е присъща на човеците – няма как да не боли. Тази болка често дава повече сили, за да вървиш напред и да свършиш неща, които дълго време си отлагал. Обяснения никога не е имало – ние сме един организъм, който винаги е усещал какво и как се случва с един от трима ни. Детето вече е голям и зрял човек. Достатъчно добре е подготвена, възпитана и силна, за да отстоява собствената си позиция и да усеща онази човешка болка, която да наранява и да дава сили, енергия и кураж по своя детски начин – на един баща от своята дъщеря. Силно семейство сме и надявам се да продължим да бъдем такива.
-Досега Вие говорехте с езика на Езоп. Не е ли време вече за езика на Темида – той също е език на знанието?
-Истината и справедливостта си пробиват трудно път, но те имат своите помощници. Надявам се това рано или късно да се случи – така е не само справедливо, но и честно.
Зареждане ...
