„Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!“ Йордан Йовков
МИЛКА ДЕШЕВА
Учител, чиновник, войник. Писател. Ракът рано прекъсва житейската му пътека и той може би не успява да достигне апогея на творческия си талант. Но и с това, което е оставил, се нарежда сред най-обичаните представители на класическата ни литература. Художник на човешката душа. Започва със стихотворения,но бързо разбира, че неговата сила е прозата. Автор е на романа „Чифликът край границата“, който е екранизиран, на драмите „Албена“, „Боряна“, „Милионерът“. Но майсторлъкът му се проявява най-вече в създаването на къси разкази, в които чрез кратко, но вълнуващо съдържание, вплита дълбоко нравствени послания за вярата в доброто, за надеждата, за красотата в живота, пред който Йовков коленичи. Навсякъде, където ходи, той пълни писателската си кошница със сюжети. Героите му са добродушни селяни, планинци, войници, древни хайдути, самодиви и… животни, които прави герои на сборника разкази „Ако можеха да говорят“. „Вечери в Антимовския хан“, „Песента на колелетата“, „Старопланински легенди“, „Земляци“ са сборници с разкази, преведени на 37 езика. Като ненадминат майстор на словото го определя английския литературен критик Майкъл Холман. И добавя, че такъв творец като Йовков трябва да бъде чут от целия свят. Нагазвайки в литературната нива на писателя, ние чуваме странни мелодии, звън на пендари, везани ризи с пъстри шевици, замайват погледа, сребърни пафти блестят. Магия или вълшебство е това. Познавачите на Йовковото творчество може би ще припознаят в тази характеристика чорбаджийската щерка Рада, която омайва с хубостта си страшния хайдутин Шибил, разтопява със смелостта си леденото му сърце. Мома дявол.
На 8 юни пенсионерски клуб „Живей за мига“ с. Крушево наистина живна. Безличната всекидневна атмосфера, натежала от разговори за работата в градината, новите пенсии, болежките, поскъпването на живота, придоби ново лице. Превърна се в разговор за черните и белите страни на живота, за мъката, болката, страданията и пътят към светлината, по който ни води вярата в доброто и надеждата.
Краткият разказ за трудния живот на писателя, съпътстван от безпаричие и несгоди, развълнува слушателите. Живял през целия си живот по квартири, той имал една мечта. Да има собствен дом от две стаички за себе си, за красивата си съпруга Деспина и дъщеря им Елка. Но така си и умира като мечтател. Разказът „По жицата“ трогна присъстващите, хора на възраст от 60 до 90 години. Представиха си своята младост. Ръцете им бяха държали сърпа и паламарката, добре знаеха какво е ръкойка, сноп, кръстец. Спомниха си, че и на полето са приспивали през късите летни нощи по време на жътва. Нерядко и змия ги е плашила на къра, а туберколозата е покосявала немалко млади животи. Бедата, сполетяла Гунчовото семейство и болната му дъщеря Нонка, е била нещо обичайно за ония бедни години. Страдащи и състрадателни са основните типажи в творчеството на Йовков. Да намериш най-болното място в човешката душа е предизвикателство. И да го „атакуваш“ с окуражителна дума, с вдъхване на надежда, с добра постъпка. Ако трябва, с благородна лъжа. Това вече е хуманизъм.
Пророк ли е бил Йордан Йовков, когато чрез устата на Петър Моканина изрича думите: „Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!“. За съжаление в днешния свят към мъката и болката, породени най-често от бедността, се прибавят и жертвите от войната по пътищата, домашното насилие, посегателствата върху човешкия живот, стресът, водещ до увеличаване на инсултите и инфарктите. И отново войната. И епидемията от коронавирус.
А дали има бяла лястовичка, кой знае. Дали има и днес хора като Петър Моканина, като Серафим от едноименния разказ, който дава последните си пари за лечението на непознат. Като Индже, който оставя по жълтица върху мотиката на жените, които копаят. Като Сали Яшар, майсторът на писани пеещи каруци, чрез когото писателят ни оставя вечното си послание за силата и магията на човешкото творчество.
А днешния летен ден нека се прилее в утрешния. И що са дни пред нас, нека бъдат все надеждни.