И днес звучат актуално думите на проф. д-р Колю Колев за 100-годишнината от Независимостта на България, казани пред вестник „Росица“ през 2008 година. Позволяваме си да ги припомним.
Проф. д-р Колев е роден в балканската махала Лумпарите край Кръвеник през 1926 година. Неговият професионален живот е преминал на журналистическото поприще като репортер и редактор в много национални медии, бил е и дългогодишен преподавател във Факултета по журналистика към СУ „Климент Охридски”. През 2017 г. той си отиде от този свят.
– На 22 септември ще отбележим 100 години от обявяването на Независимостта на България. Знае ли се тази дата от младите българи, проф. Колев? Разбират ли смисъла й по-възрастните?
– Аз приветствам идеята да се чества Независимостта на България и тя да я отстоява. Макар за съжаление днес страната ни да е загубила голяма част от своята независимост.
Процесът по обявяване независимостта на България започва със Съединението на 6 септември. Тогава проличава героизма и усилието на революционния комитет, който сменя губернатора на Пловдив и обявява, че Източна Румелия вече не е васална на Турция. Там е началото на българската независимост. Ако отидем още по-напред, трябва да възкресим и да не забравяме датата 3 март, когато се обявява възраждането на България след 500 години. Тогава започва нашата независимост. За мен няма кой знае какво значение кога е обявяването на независима България. Да, то има своето дипломатическо и международно отношение – великите сили са признали след две години България като суверенна и границите ни. Но като цяло говорим за един исторически процес. Всички тези дати са свързани и може би манифестът на цар Фердинанд слага точката, която провъзгласява официално българската независимост.
За мен почитането на 3 март, 6 и 22 септември са едно цяло. Така е в моето историческо познание. Вярно или невярно, Господ да ме съди.
– Какво не трябва да забравяме за тази дата? Има ли поука в нея?
– Днешните българи трябва да пазят това, което предишните поколения пазят вече 1300 години. България е жива още от степите, та досега. Тя е била единна, нищо, че се е преселвала. Това е българска кръв.
Иска ми се младото поколение да запази спомена, тази историческа поука, че българинът заедно с други фактори е отстоявал своята независимост, и че тя има много стъпки. Това са Руско-турската освободителна бойна, Съединението, Манифеста, Балканската война. Има още и откъсване на живи части от България, каквито са Западните покрайнини, Северна Добруджа и др. Затова някои казват, че България граничи със себе си …
– А и много българи се пръснаха по света …
– Така е. Българи има по цял свят. Важно е те да идват тук и питам: Защо да не дойдат? Защо Доган трябва да води автобуси от Смирна и от другаде да гласуват за България, за свои интереси тук, а да не дойдат нашите българи? Правителството трябва да поеме инициативата, да засели нашите преселници тук, да им даде най-плодородните държавни и общински земи, да им даде, ако трябва всичко, но да ги върне. 4 милиарда излишък имаме годишно, нека го даде за тези нови хора – да дойдат тук, за да останат и отстояват българската кауза.
– Независима ли е България след цял един век, проф. Колев?
– Не. Не е независима. Въпреки че едно „да“ или „не“ не казва всичко. Аз имам тревога, тъга за България. Ще Ви кажа защо. Моята представа за суверенна, свободна държава е, когато тя сама се разпорежда със своите съдбини. Когато никой, отникъде – от Запад, от Изток, от Юг или Север, не й налага как да живее.
Мисля, че българинът като общество е достатъчно зрял, борбен и силен, за да може да живее в своята страна, която е, казват късче от рая. Заради това 30 000 англичани се преместиха в България, за да изживеят тук старините си, а не на мрачния и влажен остров.
Имаме всички условия да не ядем аржентински круши, каквито дъщеря ми ми купи онзи ден. Защото в двора на старата ми къща – ластовичето гнездо край Кръвеник, има една круша – караманек. Само един плод от нея струва колкото 10 аржентински круши.
Не е независима България, защото преди хранеше част от Европа и се бе нанесла на нейните пазари. Днес имаме всички условия, за да живеем сносно, по човешки. Имаме природни ресурси, но златото ни се използва от чужди фирми. “Софийска вода” е отдадена на английска фирма и столицата със своите над 2 милиона жители, пие вода от чужди ръце. И електроенергията не е наша, а най-трудно е да се произвежда ток. Сега всичко е в чужди ръце, нищо, че произвеждаме на българска територия, с български суровини. Преди сами сме си събирали таксите, които са отивали в държавния бюджет. Сега ги събират чужди организации. Как живяхме до сега? Всичко това са средства, които отиват в чужбина и след това ми говорят, че европейският данъкоплатец издържал България. Нищо подобно! България издържа европейските данъкоплатци. Тя им даде възможност да печелят тук и да грабят колкото си искат. Не сме независими. Ние сме зависими от онези компании, които искат да увеличават своите печалби. Това е моята тъга.
– Как мислите – защо се стигна до там? Защо България се предаде на всички фронтове?
– Предателството не е от българи. Някой да е питал България? Вярно, тук все някой се е съгласил, но той в случая е узурпирал властта, излъгал я е, че ще работи за България. Той се е подчинил само на свои интереси и мисли. Аз нищо не съм подписвал. А трябва! Аз, вие, всички редови българи трябваше да подпишем, да дадем мнението си за влизането в НАТО, в ЕС, за военните бази, за продажбата на икономиката, за всички неща, които засягат България.
– Говорите за национален референдум?
– Да. Той е коректива. Референдуми трябваше да има, трябва да има и сега. Щом е демократично правителството, както афишира навсякъде, няма от какво да се плаши. Нека поискат нашето становище по важните за страната въпроси. Но не го правят, защото вероятно се страхуват.
– Нерядко чуваме български политици да говорят против България в чужбина. Как ще коментирате този факт?
– На такива въпроси, обикновено казват „без коментар“. В този случай този “политик” говори само против себе си. Представете си, че това е семейство – ако жената говори публично против мъжа си и пред други хора, от които зависи поминъкът му, не е редно.
На нито един политик, който и да е той, от която и да е партия, не е позволено да говори против държавата. Ето например, отиват представители на ДПС в европарламента, но те защитават друга кауза – да влезе Турция в ЕС. Не защитават нашата, българската кауза. Ама за нас, за нашите хора, които отиват там и плюят България, че тя е недемократична, че там се краде … нямам думи за тях.
– Можем ли тогава да се нарече нация?
– Не. Ние сме едно разделено общество. Казвам го с мъка, но е факт и той не е отсега. Разделени сме още откак сме се освободили. Появата на партии, не че не трябва да има такива, това са особен вид сдружения, които оказват влияние, но и „воюват“ помежду си, води до насилие. А то от своя страна отново поражда вражда. Казват, че този, който сее вятър, жъне бури – така става и в нашето общество. То трябва да решава общонационални въпроси, но вместо това в голяма степен проявява някаква наивност.
– Има ли надежда, че един ден ще се почувстваме истински независими, професоре. Нещо в мисленето си ли трябва да променим или пък в избора на политици?
– В дипломацията има едно правило, което казва, че колкото и трудни да са едни преговори, трябва да се намерят точките за сближаване на позициите. Според мен единствено това може да бъде частнособственическа и държавна политика и полека да се отървем от тези паяци, които изсмукват кръвта на българина.
За да бъдем отново независими трябва да се даде възможност на българския бизнес да се развива до степен, до която да живее нормално. А не да се чуди какво да прави и как да се стреля по улиците. Тежестта трябва да е пълно сближение – може би се заблуждавам и не съм реалист в случая. Трябва да помислим кое е най-важното сега. Държавниците се сменят, но онези – водителите на нацията – хората на науката, на изкуството, които създават работническата класа, те са важните. От там трябва да започнем, от общата ни работа. Все пак живеем общо, щем не щем трябва да търсим най-доброто. Длъжни сме да го направим в името на поколенията.