Дългогодишният директор на Историческия музей в Севлиево Найден Петров е един от носителите на високата награда на Министерството на културата “Златен век” за 2021 г. Тя се връчва на личности в областта на изкуството и културата, допринесли за опазване и популяризиране на българските духовни ценности. Повод за срещата с него беше тази награда, но разговорът продължи за богатото културно-исторически наследство, което той и колегите му от Историческия музей в Севлиево издирват и съхраняват.
А, когато разговаряш за историята на севлиевския край с човек, който е посветил голяма част от живота си на нея и е благословен с дар слово, удоволствието е огромно и записът на диктофона трудно се побира на една вестникарска страница. И още по-трудно се съкращава, защото всяка разказана история за събитие или личност от миналото на Севлиево е не само интересна, но провокира за нови въпроси и отговори, свързани малко или много и с днешния ден. Затова в.”Росица” ще публикува разговора с Найден Петров в няколко броя, за да напомни на читателите позабравени или малко известни на севлиевци факти за хора и събития.
-Г-н Петров, Вие сте уважаван човек, носител сте на Почетния знак на Севлиево, вече притежавате и наградата на Министерството на културата “Златен век”. Какво са за Вас наградите, признанията….?
-Човек, когато си обича професията и я върши както трябва, рано или късно идват и резултатите, идват и признанията…Естествено те са взаимно зависими. Преди година с решение на ОбС на Тържествена сесия ми беше връчен Почетния знак на Севлиево. Наградата “Златен век” е най-високата на Министерството на културата и се дава на изявени дейци от различните сфери на културата.
-Какви са критериите за да бъде номиниран човек за нея?
-Принципът на номинирането идва от самите гилдии. Ние имаме своето професионално Сдружение на музеите в България. И всяка година, във връзка с тази номинация, се обявяват кандидатури, които излъчват самите музеи, а след това предложените се избират чрез гласуване. Тази година 26 музея гласуваха и шестимата колеги, които събрахме най-много гласове бяхме номинирани от Сдружението на музеите, което ги предложи на Министерството на културата. За наградата “Златен печат на Симеон Велики“ бяхме класирани аз и още един колега. Друг колега беше награден със сребърно отличие. За мен това е огромна чест и признание от страна на Министерството на културата.
-Казахте, че наградата идва и с гласовете на Вашите колеги от Сдружението на музеите. Според мен това също е вид признание, защото у нас да признаеш успеха на колега е рядко срещано явление?
-Аз съм един от доайените в музейното дело – над 33 години съм директор на Историческия музей в Севлиево. През годините съм имал контакти с много мои колеги, много добри неща сме свършили – различни събития, научни конференции, съвместни изложби…. Дълбоко искам да подчертая, че тази награда, макар и персонална, е заслуга на моите колеги от екипа, с който работя от доста години. Музейната работа е екипна. Искам да благодаря и на ръководството на Община Севлиево затова, че години наред сме имали тяхната подкрепа, положително отношение и загриженост към недвижимото ни културно-историческо наследство. Не на последно място искам да благодаря и на моето семейство, и най-вече на съпругата ми Емилия Петрова, която разбира и споделя усилията ми.
-Откъде идва Вашата любов към историята, която превръщате в професия, в призвание?
-Аз съм завършил специалност “История” във Великотърновския университет. Втората ми специалност е “Риторика”, а третата – “Археология”. Бях известно време учител в СПТУ по транспорт в с. Градница. Тогава се пенсионира първият директор и основател на Историческия музей в Севлиево Йончо Панов, вечна му памет. Мястото се оваканти и аз попаднах в музей – мечтата на всеки историк.
-Казахте мечта, а кога се роди тя? Кога решихте, че историята и археологията са областите, на които ще се посветите?
-Имах баба и дядо на село и битът там беше все още патриархален. Имаше още много запазени неща – предмети, навици, обичаи, които ми бяха много интересни, особено по време на ваканциите. Към самата история, като учебен предмет интересът ми се засили към 5 клас и продължих да я изучавам с голям интерес. Средното си образование завърших в ТМЕТ „Д-р Василияди“ – Габрово, специалност „Електрообзавеждане на промишлени предприятия“, защото тогава беше модерно да си имаш професия, но винаги съм се стремял към историята. Затова и кандидатствах в университета с история.
-Севлиево има богато културно исторически наследство, но в последно време популярността на крепостта Хоталич набира все по-голяма скорост. Спомняте ли си първите разкопки и Вашето усещане за това, което се крие под хълмовете и храстите?
-Помня разбира се! Аз съм участвал в първата копка, като студент – стажант втори за трети курс. Беше през лятото на 1979 година. Вече се познавах с Йончо Панов, със Симеон Симеонов от историческия ни музей, а предното лято бях на стаж в Балчик – там също има много голяма крепост. Есента се върнах и Симеонов ми каза, че следващата година има вероятност да се открие наш обект, тук в Севлиево и „ако имаш желание да дойдеш за стажант“. И така започнах втория си стаж, затова си спомням първата копка на Хоталич. Целият хълм беше обрасъл в нискостеблена непроходима гора – само дивите животни имаха пътеки. Спомням си, че бяхме на една малка полянка и под нея се намира така наречената от нас Западна църква на самия град. Тогава иманярите бяха разкопали в центъра една яма и бяха достигнали до настилката от каменни плочи. И там беше първата ни копка. Началото на тези проучвания бяха всъщност спасителни разкопки на крепостта, защото предишните години горското стопанство беше започнало терасиране на целия район за залесяване с борови насаждения. Булдозерът беше попаднал на друга църква, наречена по-късно от нас Източната. Спряха залесяването и така се продължи с разкопките на Хоталич.
-Иманярите ли са тези, които са подсказали, че под тези хълмове има съкровища?
-В България се знаят археологическите обекти. Много от тях са официално регистрирани, защото са локализирани чрез теренни наблюдения много години преди това. Проф.Николай Ковачев, проф.Атанас Милчев, учители по история са водили там ученици. Руините се виждаха, освен това историческата памет в населението все още беше жива. Има една легенда за Царевата дупка. Тя гласи, че на този връх е имало пещера, в която било заровено царско съкровище. Знаят се всички археологически обекти. Това е работата на археолозите и историците.
-Каква е вероятността Хоталич да стане известен като туристическа дестинация като Царевград във Велико Търново – преди години бяха изразени такива намерения от севлиевската общественост?
-С проекта, който Община Севлиево спечели по програма “Регионално развитие” за социализиране и осигуряване на достъп до Хоталич, и изпълни през 2013 г. действително се повиши статута и известността на този обект. Независимо че още през 1994 година беше обявен за археологически обект с национално значение, с този проект той беше превърнат и в туристически обект.
Миналата година единствената крепост в престижната класация, определена с гласовете на българските туристи е средновековният град и крепост “Хоталич”. Сред останалите класирани обекти са манастири, исторически паркове и музеи.
10-те любими туристически обекта бяха определени с гласуване на страницата на Министерството на туризма. Севлевската крепост се оказа сред първите 4 чрез избора на българите. Добре е да уточня, че Хоталич не е просто средновековна крепост, а сведновековен град- крепост, защитавал от запад Търновград. Това е огромно признание на туристите, които са го посещавали. С годините нараства неговата популярност и все повече се увеличава посещаемостта. Пандемията върна нещата малко назад, но се надявам да се засили отново интересът на хората към крепостта. Но има и един друг момент, Хоталич не е толкова популярен както старите столици Плиска, Преслав, Търновград, но точно защото не е познат, затова и интересът е толкова голям към него.
-Кои са другите обекти, които би трябвало да се популяризират по-добре, за да има в нашия край един по-добре развит туризъм. Другите общини в Централна Стара планина, като че ли успяха да се наложат като туристически дестинации – Трявна, Троян, Априлци, а Габрово и Севлиево – не. Защо?
-В тази насока се работи от години, има няколко туристически проекта, дори и съвместно с Трявна и Габрово, но инерцията, че Габрово и Севлиево са по-скоро промишлени центрове трудно се преодолява. Това, което е популярно от по-отдавна, си оказва влияние. По-новото е по-интересно, но по-трудно си пробива път. А действително ние имаме огромно културно историческо наследство и то на национално ниво. Имаме няколко обекта с национално значение: средновековният град Хоталич, Батошевският мъжки манастир, църквата „Св.Пророк Илия“. Паметникът на свободата в центъра на града е един от символите на Севлиево. Известно е, че самата скулптура е дело на известния флорентинец Арналдо Дзоки – същият, който прави паметникът на Цар освободител пред Народното събрание, паметниците в Русе, Оряхово и на много други места. Най-ранната му творба в България е паметникът в Севлиево. Открит е на 8 септември 1894 година. Той е изключителен не само като художествено произведение, но и с многото символика, която е вложена в него.
-Чия е идеята за този паметник?
-Той е замислен от Опълченското дружество след Руско-турската освободителна война с идеята да се увековечи паметта на обесените точно на това място участници в Априлското въстание и на загиналите опълченци. Изграден е с дарения на средства от севлиевци, но за построяването му помагат и Общината, и Държавата. Паметникът символизира Майка България. Женската фигура е в национална носия, в лявата си ръка държи лавров венец в памет на загиналите нейни синове. Интересна е идеята, вложена в жеста на дясната ръка, която държи тръбата. Тя зове на югозапад за освобождението и обединението на българските земи. Идея, за която България води в новата си история 5 войни, след разпокъсването й от Берлинския конгрес. Нашите прадеди – севлиевци са заложили този мотив още през 1881 година, когато се заражда идеята за паметника. Красивата каменна колона е изработена на място от група италиански каменоделци. Текстовете на паметните плочи от четирите страни на паметника са подбрани лично от Петко Рачов Славейков, който години преди това е бил учител в Хаджистояновото училище. Два от текстовете са негови, авторски.
-Г-н Петров, стигнахме до известната в Севлиево табахана. С какво тя е по-различна от другите в страната?
-В Севлиево е може би единствената запазена автентична Табахана, работилница за обработката на животински кожи. В България има още няколко, като например в ЕМО „Етър“, но тя е пренесена там от друго място. В Златоград също има, но тя е преправена. Нашата табахана е триетажна, огромна, правена единствено за табашкия занаят. Трябва да напомним, че най-значимият занаят в Севлиево, еснафът с най-големи доходи, е бил табашкият. Той е отделял най-много средства за издаване на печатни книги на български език, за подпомагане на храма „Св.Пророк Илия“, на духовния живот, на образованието в Хаджистояновото училище и т-н. И разбира се друг значим, емблематичен обект е мостът на Колю Фичето. Завършен е през 1858 година.Той е запазен в почти автентичния вид, но новият мост – разширен и удължен, го покрива. Оригиналът обаче си е там.
Част от това богатство са и Дандоловите къщи, в които се намират етнографските експозиции на музея. Те представят типичната градска архитектура по онова време и са принадлежали на богатия търговец Георги Дандолов. Три сгради под един покрив – за него и за двамата му синове. Те са разделени помежду – нямали са вътрешна връзка. Имали са собствени изходи към общия голям двор, за да се събира семейството, и собствени изходи към улицата. Идеята на дядо Георги Дандолов за този вид на къщите била да се осигури относителна самостоятелност на семействата. Ако имат нещо да си кажат или да решават проблем, да го правят на двора или на улицата.
Задължително трябва да споменем Часовниковата кула – най-старата запазена постройка в Севлиево, датираща от 18 в. Строежът й започва през 1776 година и завършва през 1779 г. Оригиналният механизъм все още стои там, горе, въпреки че беше подменен със съвременен, защото трудно се обслужва.
Има още значими обекти на територията на Севлиевската община: Батошевският мъжки и Батошевският женски манастир, музейните сбирки в някои от селата, като тези на Дан Колов в с.Сенник, на Пеньо Пенев в с.Добромирка Елементите в герба на Севлиево са също част от значимите паметници на културата. Най отгоре има едни зъбери, които символизират крепостните стени на Хоталич. Часовниковата кула, мостът на Колю Фичето и Паметникът на свободата са другите три обекта, които са разделени от латинското Y – две линии, които се сливат в една. Те символизират двете реки Видима и Росица, които се сливат над град Севлиево.
в парк ”Казармите”
-Севлиево е град с древна история, която също е интересна…!
-Не случайно най-ранното писмено сведение за Севлиево, открито досега в османските архиви е от 1516 година. Тогава се споменава с.Серви, след езикови трансформации – Селви – най-популярно и до ден днешен, накрая става Севлиево. Имената претърпяват промяна във времето. В Анкара е запазен дефтер, данъчен регистър, в който е записано, че с.Селви става административно средище в 1580 година. Статут на град се дава само от държавна администрация и то при определени критерии – в случая от Османската империя. Критериите, които са посочени, за да бъде обявен за град е, че има две махали – долна и горна, има петъчна джамия с трима служители, център е на кадилък – т.е има съдия. Другото много важно условие е, че има петъчен пазар. От данъците на търговците на пазара идват парите за държавата. И в този дефтер са записани приходите от този пазар. Не по-малко важно условие е, че там се събират пет пътя и пет потока, което означава условно, че това селище е централно средищно място.
-Г-н Петров, независимо че на местно ниво се отдава заслужена почит към участниците в Априлското въстание в нашия край, на национално те все още не са почетени така, както тези в Южна България? Защо?
-Всички казват, че причината е Захари Стоянов. Той имал ,, записки“ и за събитията в Северна България по време на Априлското въстание, но времето не му стигнало да довърши делото си. И нали знаете, че като тръгне едно нещо като официално твърдение, трудно се променя. Пак ще спомена за инерцията в историческото мислене и историческата памет. През годините ние сме провели много инициативи, за да почетем паметта на загиналите участници в Априлското въстания от нашия край. Организирахме национална конференция за Априлското въстание, в която беше отбелязано, че най-значимата му проява в Централна Северна България е тук, в Севлиевската каза, т.е. в селата Батошево, Кръвеник и Ново село. Това е масово въстание, в което са били опожарени три села, 19 прилежащи махали, убити са почти 300 души мъже, жени и деца. Разрушени са три манастира, 4 църкви, 2 училища, на площада са обесени 8 от ръководителите на въстанието, стотици са инквизирани в Севлиевския и Търновския затвори, десетки са заточените. В Северна България проявите на Априлското въстание са по-скоро във вид на чети – те тръгват отнякъде към Балкана. А тук, нашите са в Балкана, не отиват никъде. Те защитават собствените си домове, своето малко отечество под ръководството на кметът на Кръвеник Фильо Радев Миленов /Дядо Фильо/. И тяхна е заслугата за Балканската република – 11 дни сражения. Тук идва на помощ от Габрово и четата на Цанко Дюстабанов – 176 човека – сериозна военна сила, която той разпределя в трите села и лично командва отбраната на Ново село. И последното сражение, под връх Мара Гидик пак той го ръководи. Не случайно габровци идват тук, в този район, защото знаят, че подготовката и организацията е по-добра и мястото е идеално за отбрана – огромна Подбалканска долина, която е защитена от Юг от най-високите старопланински върхове Юмрукчал – сега Ботев, съответно Марагидик, Триглав и от Север – предпланинската верига с Леви и Черни връх. До тази долина се стига само през три прохода /боаза/ и те минават точно през тези три села Батошево, Кръвеник и Ново село.
-Вие сте историк и живеете в днешната съвременност. Какви са уроците от историята, които ние не научихме – доказателство е твърде дългият ни преход от 30 години?
-Великите хора са казали, че този, който не се учи от грешките на историята е обречен да ги преживее отново. Аз не мога да направя паралел, защото ние, историците по принцип работим с материя, която има давност минимум от 100 години. Ние пишем така наречените хроники – отбелязваме, че на тази дата се е случило еди какво си, еди как си, точка. Без коментар, без изводи, без анализи, без причинно – следствени връзки. Но сме длъжни да отразим какво се е случило. Вече издадохме цял том от събития в община Севлиево за периода 1990 до 2010 година. История в истинския смисъл на думата се пише, когато минат поне 100 години. Причината е да няма живи, които да влияят на обективното историческо мнение. Защото историята не е само факти. В нея трябва да се намери причинно-следствената връзка. За да се случи някое събитие, то трябва да има причина, да се разкаже самото събитие, да се анализира и накрая да се направят съответните исторически изводи. На шега казвам, че има три вида история. Едната е такава, каквато е била, но никой не знае точно каква е била. Вторият вид е тази, която ние, историците пишем на база на извори и данни, които са стигнали до нас, но трябва да се отбележи, че има и хипотези, спорове и между нас. Третият вид история, казвам пак на шега, е тази, която се преподава в училище – това така е било и толкова. Но изводите от историята не трябва да ги правим ние, историците. Трябва да ги правят политиците, това е тяхна работа.
-Вие познавате историята на Севлиево, има ли още какво да се открива? Кой Ви е любимият период за изследване?
-Историята е нещо необятно, океан…. Това е и неудобството на нашата професия, че колкото повече научаваме, толкова по-добре разбираме колко малко всъщност знаем. Това важи и за други науки, но особено за историята, безкрайни са фактите, безбройни са личностите и местата с историческо значение. Историкът няма право да изопачава, да бърка или по собствена воля да промени нещо, тъй като носи огромна отговорност.
Историческият музей има огромен фонд, съхраняваме над 46 хил. експоната. Това е културно – историческото наследство на нашата община и всичко е ценно, защото произхожда от нашия регион. Но, по принцип всеки историк си има любим период – моят е Възраждането и по-точно 19 век. Това е периодът до Освобождението от османското господство – революционните борби, Руско-турската война 1877-1878 година. Но ние сме малко хора в музея, не можем да се профилираме и специализираме много тясно. Трябва да сме по-широко информирани в цялата наша история, за да сме взаимозаменяеми. По-големите, регионални музеи си имат по един главен уредник на отдел и няколко уредника. Ние имаме по един уредник на няколко отдела.
-Т.е. казвате, че във Възраждането има още документи съкровища, които трябва да се откриват…?
-Да, това са истински съкровища – дали е документ, снимков материал или предмет – няма значение, но е съкровище. За нас историците културните ценности имат много по-голяма стойност, ако към тях има историческа справка, ако носят информация. Примерно една пушка – пушки има много, но, ако се знае чия е била, в какви събития е участвала или къде е произведена, по какъв път е стигнала до нас, ще представлява ценен предмет.
-Кое от Вашата професия на историк, Ви помага в личния живот?
-Професия и личен живот не могат да се дистанцират. Колкото и архаично да звучи историята, тя дава поуки за много неща, защото човек се сблъсква с личности и съдби и на база на случилото се, може да направи изводи за самия себе си, да стане по – мъдър, може би …
-Г-н Петров, как ще коментирате факта, че в социалните мрежи, които изместват вече другите медии, почти всеки ден някой отнякъде изважда стара снимка от минали събития или припомня за такива? Според Вас това завръщане към корените ли е или търсене отговор и на днешни събития?
-Да, така е и това е много положителна тенденция, особено сред младите хора, които започват все повече да се интересуват от историята , от миналото , дори от семейните родови истории – не само от националната. И това е много добра тенденция, защото ние това искаме. Хората трябва да имат интереси и да дойдат при нас. Това е идеята – да събудим интереса и желанието на повече хора да дойдат в музея. Затова правим много инициативи. Като се започне от най-малките деца със забавни ателиета за производство на мартеници, тиквени изделия и много други. Интересът се създава, докато децата са малки. Когато пораснат, ако не са чували за историята, за народните традиции и обичаи, трудно може да се събуди интерес към тях. Радваме се, когато видим, че на нашите събития идват млади хора, родители, които са довели децата си.
Ние изпращаме редовно до директорите на училищата съобщения какви временни изложби сме експонирали и много учители откликват на поканите, водят класовете си, провеждаме уроци в музея.
В постоянните експозиции сме показали най-ценното, най- представителното за региона.То е интересно за външните посетители, но и нашите, местните граждани са любопитни временните тематични изложби, защото в тях може да покажем и други неща, които не са в постоянните експозиции. Така популяризираме по-цялостно богатството от документи и артефакти, които ние притежаваме и съхраняваме. Това става благодарение на моите колеги. Зам.-директор и зав.-отдел „Възраждане и етнография” е Ивета Миленова, отдел “Археология” се завежда от Надежда Ботева, „Нова и най-нова история“- от Димитър Димитров.
Да, действително в Интернет пространството има много информация, но тя не винаги е достоверна. На времето казвахме:”Хартията търпи всичко написано.” А сега казваме:”Фейсбук търпи всичко!” Там се пускат и неверни неща, субективно пречупени, невинаги може да се разчита на достоверност. Публикуват ги хора, които се интересуват от история, но не са професионалисти. Трябва да се подхожда по-отговорно и внимателно. Често съм виждал в Интернет информация, че колоната на Паметника на свободата на площада в Севлиево е донесена от римския град Никополис ад Иструм. На първо място, тя не е римска и няма нищо общо с древния римски град. Освен това се знае много добре, има и писмени документи, че е правена от италиански майстори, каменоделци начело с Дебонно Аполони тук, на място. Друго нещо са официалните медии, защото там материалите се редактират, информацията се проверява.
-Започнахме нашия разговор за наградата – оценка за Вашия дългогодишен труд като директор на Историческия музей в Севлиево. Но не мислите ли, че подобен род стимули са нужни и докато човек е по-млад, защото колкото са важни критиките, които му показват грешките, не по-малко важни са добрите думи, които го стимулират да продължи, дават му увереност, че може?
-Така е!Всеки има нужда от признание за своята работа! Всъщност признанието е най-големият стимул, най-амбициращото нещо, за да продължиш да работиш с още по-голямо желание. От друга страна, за да се появят признанието и съпътстващите го награди, трябва човек да е поработил добре, да е постигнал добри резултати, да е заслужил уважението на колегите, на обществото… Да има повод, причина да бъде признат. Но отново подчертавам, че в нашия музей работят сериозни и добросъвестни историци и успехите ни са общо дело. Горд съм, че продължихме и надградихме създаденото от нашите предшественици, отлични историци и краеведи – Йончо Панов, Симеон Симеонов и Тотьо Грозев!
-Досега разговарях с директора на Историческия музей, но ми се иска да продължим разговора за човека Найден Петров, с какво се занимавате в свободното си време, ако изобщо може да се говори за работен ден на един творец?
-Имам доста хобита. За лов и риболов не ми остава много време, но членувам в ловна дружинка. Бих казал, че през последните години, моя страст е участието ми в Националното дружество “Традиция”. Трябва да призная, че в началото гледах на техните възстановки малко скептично, защото участниците в тях, членове на дружеството, са хора непрофесионалисти – нито са историци, нито са артисти. Това са аматьори с различни професии, но събрани от патриотичната идея не само да пресъздадат историческо събитие, но и да го популяризират, да възпитават по- младите поколения. Това е изключително благородно. Освен това ми направи впечатление реакцията на публиката. Едно е музеен специалист да говори в музея пред ученици, макар че им показваме доста интересни неща, и съвсем друго е живата възстановка на събитията и участниците в тях. Впечатлението и трайните спомени от такова преживяване са невероятни – много по-силни и въздействащи.
Създадох една група от Севлиево и заедно с Априлци и Троян членуваме в регионален клон на Национално дружество „Традиция“. Най-напред клубът беше създаден в Априлци, след това се присъедини Троян и от 2017 година се присъединихме и ние от Севлиево. Този регион от трите общини в исторически план е много обвързан. Като се започне от Априлското въстание, а и в новата ни история, в четири войни участват заедно двата полка – 34-ти Троянски пехотен полк и 9-и Севлиевски артилерийки полк. Севлиево винаги е бил гарнизонен град. След подписването на Санстефанския мирен договор през 1878 г. тук е била 10-а опълченска дружина, която прераства следващата година в 14-та пеша дружина на Българската земска войска. До 2000 г. това са севлиевските казарми, в които са се помещавали различни военни поделения, но основно в тях е бил 9-и Севлиевски артилерийски полк. Известният полк, който громи противниците във всички войни – като са започне от Балканската, Междусъюзническата, Първата и Втора световни войни. Негов е основният принос за разгрома и на немската елитна 7-а планинска SS дивизия „Принц Ойген“. Тези три града Априлци, Троян и Севлиево са воювали заедно. Имаме обща история не само по време на Възраждането, но и в най-новата ни история. И затова правим тези възстановки заедно и в Кръвеник, и в Острец, на Черния паметник и на много други места.
-Какво още може и трябва да се направи, за да се популяризира още по-добре богатото културно-историческо наследство на севлиевския край?
-Работа има безкрайно много. Колегите и след нас ще имат широко поле за изява, защото историята е безкрайна. Всички тези паметници, движими и недвижими културни ценности, ще се нуждаят от грижи и популяризиране и в бъдеще. Нещото, за което не ми стигна времето, въпреки че направихме доста неща през годините, е да направим музея на 9-и севлиевски артилерийски полк в парк „Казармите“. Още когато се направи проекта за този парк имаше идея да се съхрани паметта за полка. Всички в България знаеха за севлиевските казарми, но по-малко се знае за самия полк. Историята му е много богата и интересна. В един момент там са били два полка 9-и и 19-и резервен. И те са били единствената артилерия по време на Дойранската епопея през Първата световна война. Генерал Владимир Вазов, който е артилерист и популярен с участието си в Дойранската епопея, е ръководил севлиевските полкове – не е имало друга артилерия, освен севлиевската. Има неща, които не са достатъчно популярни, затова още когато се направи проекта на парка, се роди идеята там да се направи Музей на 9-и севлиевски артилерийски полк.
Централната част се нарича „Площада на победите“. Затова в последствие, благодарение на сегашното ръководство на Община Севлиево, беше изграден този мемориал “Паметник на загиналите във войните“ граждани от град Севлиево. В селата има паметници на загиналите /само в с.Добромирка няма/, а в града нямаше. И то 70 години след края на последната война. Успяхме да го направим в един много подходящ момент – 70 години от края на Втората световна война. Той е много добре изработен от черен гранит, с войнишките ордени за храброст. Там са изписани имената на офицери, подофицери, войници, летци, артилеристи, пехотинци, военно-медицински лица, севлиевци, които са воювали и в други полкове. Това са хора от различни етноси, обединени от едно единствено нещо – загиват за свободата, честа и славата на родината, независимо къде и по поръчение на кое правителство, но в българска военна униформа.
След това постепенно в откритата част на парк “Казармите” започна да се доставя тежко въоръжение, благодарение на инициативата на ръководството на Общината и на г-н Ножаров. Помощ и съдействие ни оказа и генерал Михо Михов. Имаме три оръдия – една гаубица, едно противотанково оръдие, едно зенитно оръдие, танк Т-55 – последният действащ в България. Най-новата ни придобивка е самолетът МиГ-21. Може да се каже, че външната част на този музей вече е готова – разбира се винаги може да се добави и нещо друго. Вътрешната музейна експозиция не можахме да я осъществим, защото сградата е в много лошо състояние, затова и беше оставена, не е съборена, но изисква сериозни средства за възстановяване и по-добре ще е да се направи нова. За реализация на идеята не е нужна толкова голяма сграда. Трябват ни две-три зали. Иначе сме готови за изграждането на музейна експозиция. Имаме достатъчно снимков, документален материал, подготвили сме тематико- експозиционни планове. Колегите след мен ще работят за довършването на останалото.
– Наближава пенсионирането Ви. Решихте ли с какво ще се занимавате след това?
– Когато му дойде времето има с какво да се занимавам. Вече споменах за моите хобита лов, риболов, докато мога ще участвам и в дружество “Традиция”, ще помагам на колегите в музея, когато се наложи. Имам и още едно хоби – строително-ремонтни дейности. Имам и обект, където да го прилагам. Работа има много! Място за скука няма.
-Успявате ли да балансирате емоцията и разума?
-Разумът командва човека, но емоцията го движи. Без емоция животът е скучен, но все пак се старая всичко да правя разумно. В живота си правя това, което трябва, но се старая да го правя разумно, с надеждата да се получи добре!
-И в края на нашия разговор искам да Ви попитам как ще коментирате ситуацията в страната? Не доказва ли тя, че не познаваме историята си, затова повтаряме грешките на предшествениците ни?
-По този повод ще кажа, че за съжаление политиката и историята са две сестри. Политиката е по-голямата сестра, а историята много често гледа от кака си и й подражава.
Историята се нарича учител на живота, но понякога учителят не е достатъчно сериозен, а учениците са мързеливи….
Живеем във време, когато преосмислянето на миналото е особено актуално, и се намираме в страна, където сме особено чувствителни към това, защото за да се изгради уверено бъдеще, човек трябва да знае за миналото си. Времето не е директна линия, а по-скоро спирала: събитията се повтарят на всеки ход. Знанието за миналото ни позволява да предотвратим грешките в настоящето. Това е стойността на историята като наука и историците като учени.
Зареждане ...
