ИВЕТА МИЛЕНОВА, Исторически музей
За кървавите пролетни дни на 1876 година българското население на Севлиево се подготвя отрано. Паисиевата „История славянобългарска” поставя началото на един период в историята на българския народ, справедливо наречен Българско възраждане. Той преминава през апостолската дейност за утвърждаване на новобългарското образование, през борбите за църковна независимост, за да достигне своя апогей през героичния април. Севлиево е един от първите градове, които скъсват с Гръцката патриаршия още през 1860 година. През 1870 г., когато е прогласен султанския ферман за учредяване на самостоятелна българска църква, „в Севлиево българите се радваха и веселиха, правиха осветление, одързостиха се дори да гърмят”, така описва събитието Петър Пешев в мемоарите си. Голямо събитие за града през есента на 1873 г. е църковната служба в църквата „Свети Пророк Илия”, на която с цялото си обаяние и величие присъства Търновския митрополит Иларион Макариополски, „прославен вече като водач, поборник и мъченик” в църковната борба.
Църквата, училището и читалището стават трите центъра, които поддържат българското самосъзнание и подхранват свободолюбието на севлиевци. Още през 1834 г. те извоюват правото да обновят старата православна църква, десет години по-късно до нея се издига сградата на първото светско училище, в което младият учител Петко Славейков запознава децата със славната многовековна история на българите. Читалището е основано през 1870 година от д-р Стойчо Христов. То бързо става център не само за просветна, но и за революционна дейност.
В личния бележник на Левски са отбелязани три пребивавания в Севлиево и като знаем за пословичната пестеливост на комитетските средства и съдим по разходите му, той е престоявал по няколко дни. В комитета, който създава, се включват някои от най-авторитетните хора на българската общност – първият българин лекар в града д-р Стойчо Христов, свещеноиконом Марин Софрониев, братя Димитър и Никифор Бояджиеви, Григор Спиридонов, Панайот Върбанов Ковача, Йонко Карагьозов. Ковачницата с прилежащия хан и домът на Панайот Ковача стават най-сигурното място за пребиваването на Левски в града.
Около нововъзникналото читалище и театралните представления, които то подготвя е имало възможност комитетските дейци необезпокоявани от властите да работят за подготовка на въоръжена борба. Смята се, че Левски тайно е присъствал на представлението на пиесата „Многострадална Геновева”. Пиесата е представена в голямата стая на Хаджистояновото училище. Според спомените на Никола Генев, Апостолът е бил преоблечен като богат турчин и разговарял спокойно с турските първенци, които са поканени на представлението. Последното идване на Левски е било само няколко дни преди арестуването му. По спомените на дъщерята на Марин Софрониев баща й е разговарял с Левски в хана на Дочоолу, когато внезапно влизат турски заптии. Апостолът веднага влязъл в ролята на пътуващ часовникар, а Марин Софрониев – на негов измамен клиент и между тях възникнала кавга за лошо поправения часовник. Тогава „часовникарят” извадил своя часовник и го предложил на Марин Софрониев, а измамените заптии започнали да го убеждават да го вземе. Така тази ценна вещ остава в семейство Софрониеви и изчезва при бомбардировките на София през 1944 г., когато е разрушен домът на неговия син.
Севлиевци имат печалната привилегия да видят Апостола още два пъти, вече след залавянето му. На път от Къкринското ханче за Търново конвоят преминава през Севлиево, а няколко дни по-късно вече разпознатият апостол преминава отново под силна охрана през града и пренощува в затвора при конака преди да бъде откаран в София. Било Васильовден и сред събраните граждани, покрай които минали, посочил на Никола Цвятков Бакърджийчето няколко „момци наши”.
След смъртта на Левски и разкритията направени от Димитър Общи властите започват арести в цялата страна. В Севлиево революционната дейност също замира за известно време, още повече, че д-р Стойчо Христов, поради заплаха от арест, емигрира отново в Румъния. За около година читалищната дейност затихва, тъй като съвсем основателно властта считала читалището за „комитско гнездо”. През 1873 и 1874 година в настоятелството са Георги Драгошинов и други граждани, които са поддръжници на идеята за въздигането на националното съзнание чрез наука и просвета.
От ранната пролет на 1875 г. в севлиевското читалище отново кипи усилена дейност. За председател е избран младият, само на 20 години, Стефан Иванов Пешев. Благодарение на природната си интелигентност той много рано става един от най-начетените младежи в града, с авторитет и между по-възрастните. Образованието си получил в Хаджистояновото училище, а сетне ползвал книгите от богатата библиотека на учителя си Марин Софрониев и самостоятелно научил френски език. Бил обичан от всички заради своя открит характер и сърдечна доброта.
Той подема инициативата за възстановяване на революционния комитет и за подготовката на въстание. По спомени на негови съратници това станало на сбирка на читалищни дейци в дома на братя Бояджиеви. След като прочели в „Цариградски вестник” за хода на херцеговинското въстание, Стефан Пешев започнал разпалено да говори, че по цяло Българско се създават комитети, събира се оръжие и се води подготовка за въстание. Време е, казал той, и в нашия град да основем такъв комитет и да започнем да се готвим, та когато нашите братя въстанат, ние да не бъдем назад от тях. Така домът на братя Бояджиеви, освен средище на просвета за севлиевската младеж, се превърнал отново в комитетско гнездо, както по времето на Апостола. Стефан Пешев изпраща дописки до Цариградските вестници, в които остро осъжда зверствата на турците и особено на местния дерибей Саадуллах ефенди. В някои от тях се долавя скрито загатване за подготовка на бунт. По това време усилено се говорело, че въстанието трябва да избухне през пролетта, което той намекнал с фразата „Стопли ще се времето, освободи ще се перото!”.
Най-близките съратници на Стефан Пешев във възстановения комитет били и негови близки приятели. За деловодител е определен неговия съсед Йонко Карагьозов, търговец на добитък, който започнал революционната си дейност още в първия комитет. За секретар избрали Сава Хаджиангелов, учител, син на известния и уважаван в целия град автор на църковни песнопения Хаджи Ангел Иванов. Касиер станал Ватю Иванов Манев, заможен и уважаван търговец. На младия учител Никола Генев (бъдещият генерал Никола Генев, един от най-прославените български генерали, командвал през Балканската война Македоно-одринското опълчение) била възложена изработката на знаме за Севлиевската въстаническа чета. В дейността на комитета се включили и Иван Преснаков, Никола Дабев, Иван Устабашиев, Петър Гюлгелиев, Петю Вълчанов, Никифор Влаев, Димитър Часовникаров и други будни, интелигентни и уважавани севлиевски младежи. Заклел ги младият свещеник Георги Христов Дългодрейски.
В спомените си участници в комитета описват тържественото полагане на клетва. На голямата маса в читалищната стая било положено Светото евангелие, кръст, револвер и кама. Свещеник Георги Дългодрейски четял думите на клетвата, а всички хорово повтаряли след него. След това всеки участник се прекръствал, казвал: „Заклех се!” и целувал Светата книга и оръжието. За съжаление текстът на клетвата не е достигнал до наши дни.
Било направено разпределение на дейностите. Едни отговаряли за събиране, ремонт и закупуване на оръжие, други за доставка на барут и олово за куршуми, трети за изработването на готови фишеци. Стефан Пешев и Йонко Карагьозов поели върху себе си най-отговорната задача – създаването на местни комитети в селата от района и събиране на пари за купуване на оръжие. Запазена е разписка с дата 21 април 1875 година, с която Пешев удостоверява, че е получил от Батошевския местен революционен комитет пари за закупуване на оръжие. С друга разписка той удостоверява, че е приел от заможен българин крупната за онова време сума от 3 златни турски лири за комитетски нужди. Действали бързо и съзнателно за задачата, която сами си поставили. Лозунгът, който Пешев издигнал, възприели всички: „Продай си нивата, купи си пушка!”.
Младият учител Никола Генев посветил в комитетските дела две от учителките в девическото училище – Рада Поппетева и Мариола Иванова, които ушили знаме за въстанието. В бащиния дом на Рада, под предлог, че се събират по учителски работи, двете успели през зимата на 1875-76 година да завършат изработката му. Знамето било от зелена коприна, като на едната страна бил бродиран изправен лъв, който тъпче полумесец и думите „Свобода или смърт”. Пазено било в дома на Никола Генев. Когато в края на месец април започват арестите, майката на Генев Параскева Попцвяткова и други жени от семейството го носят увито около кръста си под дрехите, за да го запазят, но по време на погромите при потушаване на въстанието били принудени да го изгорят.
За Севлиевската въстаническа чета било решено да се подготвят униформи, които били поръчани при двама абаджии. Йонко Карагьозов бил много впечатлен от арнаутския хайдушки костюм и поръчал да му ушият такъв. С него той е на единствената си запазена фотография. По указание на Околийския комитет голяма част от съзаклятниците сами си подготвяли дрехи, като се придържали към някакво уеднаквяване. Георги Константинов, член на комитета, подарил за тази цел 150 лакти шаяк, от терзийския еснаф дарили навои, Кирил Конов и Петър Маринов изработвали цървули и мушами за дъжд. След решението на Окръжния комитет въстаническите сили да се съсредоточат в балкана, в двата Батошевски манастира започнали да пекат сухари за бъдещата въстаническа армия.
Следва продължение
Зареждане ...
