– Защо се смята, че сте лошото момче на българското кино?
– Защото така са решили режисьорите и защото имам такава физиономия сигурно (още смях).
– Четохме, че сте завършил училище с изучаване на испански език.
– Да. Моето училище също се казваше „Васил Левски“. Но не говоря испански, говоря английски. На испански мога само да си изкарам боя и да си поръчам бира.
– Добър ученик ли бяхте?
– Да. Доста лесно изкарвах всички оценки, които ми трябваха.
– Дори примерен с униформа?
– Не (смях). С това имах проблеми постоянно. Това бяха нашите бунтове по онова време – да не ходим с униформи и да пускаме дълги коси, да се правим на пънкари, само и само да сме по-различни.
– Разкажете ни как минава един Ваш ден?
– Ако нямам снимки, ставам най-късно в осем, от 9 съм на репетиция, играя до 2-3 следобед, оттам се качвам на колата и пристигам в Севлиево, играя представление и от Севлиево с колата се връщам в София, защото сутринта пак съм на репетиция. А пък ако снимам, е още по-зле. Ставам в 5, за да може от шест да съм на снимки, да снимам до 18 ч., защото вечерта имам представление.
– А играете ли паралелно в повече от една постановка?
– Играя в 15-тина различни!
– Е добре, тогава как знаете в коя пиеса сте в момента?
– Мозъка на актьора е така устроен – като компютър, вадиш само папката, която ти трябва.
– И никога не бъркате героя?
– Не. И текста не си бъркам никога.
– А лесно ли си учите текста?
– Да, доста лесно. На маса. И след това на сцената, докато репетирам. Никога не го зубря.
– А по един и същи начин ли се играе в София и в провинцията? А пред пълна и празна зала?
– Да, няма разлика. Актьорът играе дори и пред 10 човека така, все едно залата е пълна.
– Е, Вие няма откъде да знаете това – името Ви винаги пълни залите!
– Но не винаги е било така – играл съм и пред съвсем малко публика. Когато завърших академията, през 1996 г., в най-голямата криза, в театрите имаше по 5-6 човека в салона. Ние на сцената сме 12, а в залата има 5-6 човека. А когато са малко, хората се притесняват и да реагират, да ръкопляскат. Но аплодисментите накрая на представлението са много повече, отколкото при пълна зала. Те оценяват това, че въпреки че са 10 човека, ние сме играли така, сякаш са 500. Актьорът трябва да свърши работата, за която е дошъл – да играе!
– Обичате ли да рисувате или да спортувате?
– Да, и двете. Рисувам, когато имам време. Даже като малък, на вашите години, си мислех, че ще стана художник. По това време доста и спортувах. Но като станах на 18 осъзнах, че и двете професии не са за мен. Защото спортът няма да продължи дълго, а рисуването ми изглеждаше доста скучно и самотно занимание. За по-интересна професия от моята не можах да се сетя.
– Какво се случи, за да станете артист?
– Една моя учителка ме насочи натам. Тя направи заради мен кръжок в училище, който имаше една-единствена сбирка и една цел – да ме насочи към театъра.
– И от раз в НАТФИЗ?
– Слава Богу не от раз. Първата година ме скъсаха и влязох в казармата. След което ме прие Стефан Данаилов – иначе нямаше да завърша в неговия клас.
– „Бензин“ е вашият режисьорски дебют. Доволен ли сте от него?
– Да, а ти? Аз си виждам много грешки, но съм доволен. Получи се почти това, което си представях.
– В „Бензин“ използвате невероятната музика на Съли Ерна и дори той самият се появява на финала. Как се случи това?
– Много харесвам музиката му и винаги съм искал да я използвам във филм. Свързахме се чрез наш общ познат. Съли Ерна се оказа изключителен симпатяга. Говорих с него по телефона и той веднага се съгласи да участва. И за трите дни, докато снимахме, не взе нито лев, дори дойде на собствени разноски! Да, за двете негови песни, които звучаха във филма, платихме някаква сума заради авторските права, но той направи така, че тя да е минимална. А неговото участие беше съвсем безвъзмездно!
– Той скоро имаше концерт в „Арена армеец“? Видяхте ли се?
– Да, разбира се, в момента отново е в България, дошъл си е за 2 седмици, не за концерт, просто така – България много му харесва, може би защото е италианец по произход, а българите сме близки по темперамент до италианците. Виждаме се често, говорим и по телефона и имаме уговорка за следващ филм, в който съм му обещал сериозна роля, а пък той ще ми напише музиката.
– Страхотно! Значи ще продължите с режисьорската работа?
– Разбира се! Харесва ми да режисирам и планирам още филми.
– А кой е истинският Блатечки – този от „Съдилището“ или този от „Бензин“?
– И двамата. Няма роля, която да е толкова пълнокръвна като жив човек. Във всяка една роля добрите артисти показват една част от себе си. Но нали разбирате, това са герои и работата на актьора е те да оживеят, да ги изиграе. Нито един от тях обаче не повтаря актьора, а само черти, щрихи от него.