Той е един от известните севлиевци, които ще оставят следа след себе си с научните си постижения, с просветителската мисия, на която е посветил живота си. Той е от професорите, които искат да запалят огъня на знанието в студентите, на които преподава. Той е проф.д-р Венелин Терзиев, който оцени по достойнство будителската мисия на в.“Росица“ през бурните 135 години на възходи и падения на вестника и съдейства годишнината да бъде част от годишния календар на Министерството на културата за 2021 г. Преди дни проф. Терзиев получи голямата награда на Министерството на културата „Златен век“, а в началото на тази година беше удостоен със званието „Учен на годината в Социални науки на International Achievements Research Center, Chicago, USA”.
В интервю за в. “Росица“ проф.Терзиев разказва за пътя от Севлиево до високите отличия и научни звания, за цената, която следва всеки успех.
-Проф. Терзиев, Вие сте млад човек, но признат учен и доказателство за това са не само научните Ви звания, но и високите награди, които получихте. Защо са ценни те за Вас – питам, защото у нас такива отличия се дават на хора, които вече са извървели голяма част от житейския си път?
-Наградите винаги имат определен смисъл и за това са награди. Дават оценка, крила, мотивират или по-скоро обръщат внимание на обществото към това, което прави отделният индивид. В последните години сме станали чувствителни към даването на оценки и характеристики. Очевидно вече от доста дълго време обществото ни боледува. И навярно затова търси своя смисъл, своето място и своите нови водачи. В този ред на мисли аз приемам най-престижната награда в сферата на културата и просвещението като оценка за скромния ми принос в това обществено развитие.
Странно или почти необяснимо е, че ние българите оценяваме способностите и постиженията на даден човек в края на неговия житейски път или след неговата смърт. Смятам, че оценката или положителните неща трябва да се показват навреме, тогава, когато са актуални, когато самото общество има нужда от тях. И да, те няма как и защо да бъдат приемани еднозначно, но нали и пътят към тяхното утвърждаване е точно това. По определен начин обществото иска да покаже и да удостовери конкретно отношение за определени събития и личности.
Наградата за себе си приемам като отговор за моите личностни усилия и на колегите ми да утвърждаваме знание като такова, което е потребно за всички нас. Във времена, когато технологиите са напреднали достатъчно много, когато откритията в науката не се случват всеки ден, отстояването на определени идеи, мисли и налагането на определени поведенчески модели е непосилна задача само са един индивид. Това се случва понякога трудно или изобщо не се случва.
Наградата, каквато и да било тя, е израз на внимание, уважение и дори признание за тези усилия и за приемането им от обществото. Ако трябва да бъда искрен – това внимание ме радва, нарежда ме до имената на изявени и велики българи, които имат огромен принос за развитие и популяризиране на българската култура и просвещение.
-Разкажете за пътя от Севлиево до „Златен век“.
-Пътят, който се надявам да продължа, е интересен, различен и в никакъв случай лесен. Може би всичко започва от семейството, което създава нагласи и желания у един малък човек да прави определени неща и да се развива. Естествено в началото винаги има притеснението, дори комплекса, че си от малък град. Това може би в една определена степен те прави по амбициозен и дори напорист да вървиш напред. Определено учителите са тези, които формират и насочват. Днес се отнасям към тях с благодарност и с респект. Завършил съм основното си образование във Второ основно училище „Стефан Пешев“, а след това сегашната професионална гимназия „Марин Попов“. Няма как да не спомена имената на Тотка Хаджийска и Пламен Пейков, които са оставили отражение в моето съзнание. Училището по онова време не само ограмотяваше и образоваше, но и възпитаваше. То беше нашето семейство. Сега е по-различно.
-Да всички казваме, че е “по-различно”. По-различното, според Вас към по-добро ли води или…?
-Пионерската организация създаваше усещането за ориентация, цели и формиране на идеали. Дали те са били добри или лоши, е въпрос на преценка, но едва ли е било излишно формирането на добро поведение, добро възпитание и позитивно отношение.
Може би на по-късен етап от историческото ни развитие ще оценяваме по-трезво и по-различно периода на това така наречено социалистическо развитие. Отстоянието на времето ни кара да гледаме с по-различен поглед върху случващото се. Сега то ни се вижда твърде порочно и несправедливо. И вероятно има известна истина в това, но безспорно е вярно, че Партията толерираше най-добрите и създаваше определени условия за тяхното развитие. Изкривяванията са съществували във всяка власт, та нима те не съществуват и не се виждат и в сегашното ни съществуване. Понякога те са явни, понякога в известна степен прикрити, но са факт и ги има. Едва ли демократичната система дава отговор на всички наши очаквания.
Твърде рано напуснах Севлиево и може би се откъснах от него. Висше образование завърших в Университет „Проф д-р Асен Златаров“ в Бургас, последващи много надграждания и специализации в различни български и чужди университети. Името на моя университетски ментор проф. д-р Маруся Любчева не мога да пропусна, която и днес по един много фин и различен начин ми дава съвети, напътства ме и ми дава криле. Тя е един изключителен пример за подражание в тези трудни времена – устойчива на всякакви партийни и политически бури преминава от малкия град в Северозападна България до престижните управленски места в Бургас, българския парламент и европарламента. Силата и зарядът, които носи, увличат околните. Запазих частица от нейната суровост, искреност и прямота, и не на последно място многократното повтаряне, че знанието трябва да бъде споделено и, че ние не сме самодостатъчни. Опит, близост и приятелство, което съществува вече тридесет години.
Пътят ме отвежда в едно малко градче Ветово, което е в Русенска област. Там бях ръководител на местната служба за заетост в продължение на пет година, след което станах директор на Регионалната служба за заетост, която отговаря за Североизточна България и не след дълго вече ръководех Националната агенция по заетостта. Неоценим опит, който успя да формира трудови навици, работа с много хора, приемане на етнически различното население в страната ни, приятелства, първите удари, вземането на важни решения, които определят съдбата на много хора. Всичко това са натрупвания, които човек успява да оцени отново на по-късен етап. Зависимост от хора и събития, които така или иначе се случват и променят твоя житейски път.
-И всичко това става в едно време на дълбоки промени на ценности, на критерии …Как ги преодоляхте, за да продължите напред и нагоре?
-Достигнал най-високите управленски нива в твърде млада възраст си доста по-чувствителен към ставащото и преодоляването на стъпалата е изпълнено с много рани и болки. Времето успява да притъпи тези болки, но те не се заличават. След смяната на правителството по онова време загубваш професионалната позиция, която заемаш. Това за кратко те изкарва от равновесното положение, като разклаща устоите които си градил, но пък ти дава възможност да приемеш понякога и случайните възможности. Вече по-късно тези промени приемаш като необходимост и част от житейския път. Те не са особено приятни, но пък са полезни и винаги са свързани с един елемент на оценка и вглеждане в себе си. Днес, от отстоянието на годините, по спокойно и донякъде по-мъдро поглеждам на тези предизвикателни промени в житейските поприща.
-Те ли Ви насочиха към научна кариера?
-Научната си кариера започнах сравнително късно, но пък ценното беше, че вече бях събрал в своята сметка един доста дълъг професионален опит, натрупване на знание и много умения да оценявам и поглеждам на събитията и процесите по доста аналитичен и комплексен начин.
Да, защита на 4 докторски дисертации в различни професионални направления е нещо, което трудно се възприема от академичната общност, пък и въобще и от външната среда. То поражда известна доза съмнения, злоба и завист. И те не ме подминаха. Трудно и мъчно се изживяват тези неща, но след внимателен прочит на написаното разбираш, че този тип хора дори не са се постарали да прочетат и намерят смисъл от стореното. Просто в един определен етап ставаш непреодолима зависимост, с която околните общности трябва – искат или не – да се съобразяват. Това пък ти дава възможност по-ясно и точно да представяш своите проучвания, идеи или съждения. И може би в това е смисълът да правиш наука. Наука, която да е полезна някому и да дава положителен тласък.
-В кой момент разбрахте, че това е правилният, Вашият път на развитие в кариерата?
-След много дълго време оценката дойде първо от вън и на много по-късен етап тук, в България. Да умееш да публикуваш в най-престижните издания, които са реферирани в системите на SCOPUS WOS, ми дава възможност да споделя натрупаното пред огромна общност, което е немислимо да се случи тук в България. Десетки пленарни доклади и публични лекции в Русия, Македония, Косово, Сърбия, Албания, Турция, Черна гора, Китай и много други, и на съвсем късен етап в България. Може би това е национална черта – като, че ли ние не виждаме своите, а оценяваме първо външните.
-От Вашето CV разбирам, че имате опит и в частния бизнес. Къде се чувствате най-добре?
-Да, преминах и през частната бизнес среда, която у нас е доста несъвършена в отношенията си вътре в нея, и извън нея. Вероятно ще са необходими много години за да бъде това, което трябва да е.
Сега, като редовен професор във Военна академия „Георги Стойков Раковски“ в София и Русенски университет, Главен научен секретар на Университетската болница „Канев“ в Русе ми се дава възможност на определена свобода да правя това, което май най-добре умея да правя. Ръководната ми позиция в Министерство на културата е част от това житейско амплоа, което допълва и осмисля сегашния ми делник.
-София, Велико Търново, Русе, Пловдив – къде е Вашето работно място?
-Има и нещо твърде привлекателно работното ти място да е в различни градове. Препускането по пътищата дава време за мисъл, която не би се породила, ако го няма това непрекъснато пътуване. Идва момент, в който ти не го забелязваш, а то е станало част от теб. Понякога не усещаш къде и в кой град се намираш – имаш усещане само за хората и нещата, които ти предстоят. Лошо е събитията да управляват теб самия, но пък е вярно, че ти не съществуваш извън тази социална среда.
Дълбоко в себе си осъзнавам, че най-голямата привилегия на този земен път е да оставиш следа след себе си, която да набразди достатъчно силно и ясно, за да може да бъде смисъл.
-Кое беше най-трудното по този път?
-Разчитам трудностите по един различен начин – ние хората си ги създаваме със собствените отношения по между си, като относително винаги търсим ползите от тези отношения. Това са били най-големите препятствия. Те създават и най-висока степен на риск едно нещо да се случи или да не се случи. Хората понякога сме твърде необективни към околните – защото формираме нашите представи и оценки само и единствено от гледна точка на личната изгода. Това може би е и ще остане най-трудната част от това преодоляване.
Елементарните хора вземат елементарни решения. На тях най-трудно може да се обясни какво и как искаш да го направиш. Та този тип хора са пречка за прогресивните и съзидателните решения, още повече, ако те са и на ръководни позиции. Мисията да ги просвещаваш е доста трудна и дори невъзможна. Естественият подбор не върши работа и това става кауза, която е подложена на дълбоки изпитания. Това са най-големите трудности по този път, чието преодоляване изисква много сили и енергия, което според мен трябва да влагаме в друга посока.
-На какво Ви научиха трудностите, които преодолявахте?
-На много важни неща – че винаги има две страни на медала и никога ситуацията не е толкова лоша, колкото е самото усещане за нея. Всички трудности оставят определени белези върху всеки човек. Някои помагат съзнателно да определиш кои са ти приятели и кои не се вписват в това определение, други ти дават сили и кураж да продължиш напред, а трети – да усетиш, че дори и добрите неща не винаги са добри. Звучи доста абстрактно и сложно, но е достатъчно вярно. Човешкият живот не преминава без трудности и те са с различен характер и сложност – през едни преминаваме лесно, а през други трудно и мъчително. Срещнах в моя живот и от двата вида – усещах болка, усещах накърнено достойнство, усещах дори отвращение, но в никакъв случай и злоба. Непонятно е да отвръщаш на някакво такова действие по този начин. Дори, ако се върнем към народната мъдрост „няма ненаказано добро“, ще намерим достатъчно смислено обяснение, че това непрестанно ни се случва.
И, ако трябва да го обясня точно, ще използвам два цитата на великата руска актриса Фаина Раневская „Има такива хора, към които ти се иска да се приближиш и да ги попиташ сложно ли се живее без мозък“ и „Има хора, в които живее Бог, има хора, в които живее Дявол, а има и такива, в които живеят само глисти.“. Отговорът дава самата тя: „Освободете идиотите и клоуните от живота си. Циркът трябва да гастролира“. Всичко това звучи малко цинично, но е абсолютно вярно.
-И къде е Вашият душевен пристан от това препускане? Къде се чувствате най-добре, най-защитен от несполуки, които са част от успеха?
-В семейството – това са най-близките и ценни хора, които те спасяват от всички несполуки и ти дават усещането да се чувстваш винаги нужен.
А Севлиево е в душата ми, в сърцето ми. То е различно място, което усещам, чувствам и приемам по особен начин. Улиците, мъглата, хората тук са по-различни. Винаги търся да открия познати лица, които времето е поизличило или променило. Търся да открия и намеря корените – така сме устроени. Може би е сантиментално, но вероятно така е за всеки човек. Може би на определена възраст всеки търси завръщането. Спомените винаги нахлуват, в непростимо забързания бяг започваш да намираш време и за това. Доказателството е дори във факта, че първото интервю за всичко това в телевизия или вестник искаш да кажеш на местните, на твоите хора. Това няма как да се види отстрани, но аз си го усещам по мой начин. Колкото и странно да звучи, се опитвам да показвам това си отношение към родния град. Дали това се забелязва от околните е трудно да се каже, но повярвайте – аз дори по-старателно и много повече се готвя за срещите тук, отколкото за други места. Оценката тук е по-свидна. Това е Севлиево – останало завинаги там дълбоко и непоклатимо.
-Да, аз вече го забелязах по отношението Ви към в.“Росица“.
-Вестник „Росица“ е част от това Севлиево. Опитвам се да си спомня кога за първи път се появих в този вестник, но вероятно е било някъде 1980г. с една снимка с гълъбче на някакъв празник.
Беше огромна радост, че си в местния вестник. Помня първото потупване на Димитър Васин с впечатляващата брада, който по това време беше един от редакторите във вестника. Сега утвърден български поет, но винаги с усещането, че той е едно от лицата на този град.
-Кой е най-ценният урок, който искате да споделите с читателите на в. „Росица“, проф.Терзиев?
-Стойността на уроците, които постоянно получаваме по един или друг начин, е различна за всеки човек. Ще кажа, че трябва да гледаме напред и да вървим към хоризонта. Скоро проф. Тони Новак от Пловдив ми сподели едно нейно житейско верую, което приляга много точно: „Много съм страдала, докато разбрах, че няма как целия свят да те обича! Важното е ти да го обичаш!“. Някак си трябва да приемем, че всичко което правим не може да бъде еднозначно приемано, но да бъдем достатъчно способни да приемаме различието. Харесва ми още едно определение, което, за да бъде разбрано, трябва да си натрупал достатъчно мъдрост: “Ужасна невъзможност е, че утрешният ден винаги предстои“. Някак си това дава надежда, сила и възможност да се случат и невъзможни неща.
Натрупаната мъдрост трябва да раздаваме на колкото е възможно повече хора и по всякакъв начин, това е смисълът на човешкия живот. Всичко останало е безполезно и не особено важно.
Зареждане ...
