В музея ще бъде подредена изложба за живота на „Освободителя на Източните Родопи”. Тя ще бъде достъпна за посещения от днес 18 януари 2021 г. при строго спазване на противоепидемичните мерки
ИВЕТА МИЛЕНОВА, Исторически музей
Генерал Никола Генев е един от най-известните наши съграждани. За него не може да се каже, че е забравен. Севлиевци го помнят. Знак на признателност и уважение към неговия достоен живот и дело са паметната плоча и барелефа на мястото на бащината му къща. Улицата на неговото детство и младост е наречена „Генерал Никола Генев”. През годините по повод кръгли годишнини Община Севлиево организира тържествени ритуали, огромно уважение и вдъхновение лъха от страниците на есетата, написани от деца в обявени конкурси, в музея се организират изложби.
Още от началото на ХХ век краеведи, учени и музейни уредници изследват богатия му живот на революционер и славен военачалник. Делото му е оценено по достойнство още приживе. Авторът на първият обособен сборник с материали за Севлиево проф. Харалан Вълчанов също проявява интерес и провокира генерала през 1927 година да напише и да му изпрати кратки спомени за произхода и революционната си дейност. В специализираната литература и преса също се отдава дължимото на неговите умения на роден военачалник. В по-ново време автор на обширната биографична книга „Генерал Никола Генев” става изтъкнатият български историк проф. Йоно Митев. Кратки материали и статии в негова памет са писани и от повечето местни музейни уредници.
И за тази кръгла 165-а годишнина в музея ще бъде подредена изложба за живота на „Освободителя на Източните Родопи”. Тя ще бъде достъпна за посещения от днес 18 януари 2021 г. при строго спазване на противоепидемичните мерки. Сред множеството експонати е сабята на младия Никола Генев, негов ръкопис за годините около Априлското въстание, оригинални снимки на родителите Параскева и Геню Колчеви. Чрез фотографии на приятели и сподвижници е отразена революционната му дейност. Чудесната снимка на децата на генерала от 1902 година, заедно с тези от по-късно време и семейният му портрет допълват впечатлението за достойнство и достолепие, което лъха от малкото запазени негови портрети.
Показаните експонати, събирани от поколенията музейни работници, ни дават възможност да се докоснем до духа на времето, в което е живял прославеният генерал. Никола Генев е роден в Севлиево на 18 януари 1856 г. Завършва Хаджистояновото училище, което по това време е единственото в града и почти веднага, макар и много млад, е поканен за учител. Общува с младите хора в града, училищни и читалищни дейци и общественици, които са в основата на възобновения през 1875 година революционен комитет. Негов ангажимент е да организира изработването на въстаническо знаме по модел, сходен с останалите. С тази задача се заемат посветените учителки Мариола Караиванова и Рада Поппетева в скришно място в бащиния дом на Рада, често посещаван от Никола. След разгрома на въстанието знамето известно време е укривано от майката на Никола Генев, а самия той е арестуван. Вината му не могла да бъде доказана и при общата амнистия той е освободен от затвора.
Скоро след това емигрира в Румъния и през 1877 г. се влива в редовете на Българското опълчение. На Шипка проявява смелост и силен характер, произведен е в чин подофицер и е награден с орден за храброст. Следва повишение и втори орден в боевете при Шейново, отличен е и при разгромяването на башибозушки части.
Завършва с първият випуск на новосформираното Българското военно училище, а през 1883 г. завършва Петербургската стрелкова офицерска школа. В Сръбско-българската война 1885 г. участва като командир на дружина. Имал свое мнение за политиката в българската армия и през 1904 г. подава оставка с чин генерал.
Много скоро Родината отново има нужда от неговите умения на военачалник. На 8 октомври 1912 г. генерал Генев е назначен за командир на Македоно-одринското опълчение, а по-късно и на Кърджалийския отряд, който наброява 12 000 бойци. На 8 ноември 1912 г. отрядът нанася тежко поражение на корпуса на Явер паша при Балкан Тореси в Източните Родопи, което завършва с неговото пленяване. Взети са около 10 000 пленници. Ген.Генев с благороден жест връща сабята на Явер паша. Този велик и славен миг е помрачен от вестта, че при гр. Фере е убит синът му Никифор, доброволец във войната. Пред офицера, който му докладва за трагичното събитие, с огромно самообладание и сила ген. Генев изрича: „Освобождението на тези свети наши земи изисква жертви!”
През февруари 1913 г. под командването на генерала е отхвърлен към морето голям турски десант при Шаркьой. Заради решителното и умело водене на тези сражения генерал Никола Генев остава завинаги в българската военна история като „Освободителят на Източните Родопи”. След края на Междусъюзническата война той отново излиза в запас и е един от бъргарските офицери, подписали протестно писмо до цар Фердинанд и обявили се против участието на България в Първата световна война на страната на Тройния съюз. Генерал Никола Генев почива в София на 12 април 1934 г. В последния си път той е изпратен с военни почести. Ковчегът му е носен на ръце от останалите живи опълченци, негови бойни другари и свидетели на славните победи, с които името му се записва в златните страници на българската военна история.
Из спомените на Ген. Генев, писани през 1927 г. и съхранявани във фонда на Исторически музей Севлиево:
„… Читалището се помещаваше в къщата на братя Димитър и Никифор Симеонови и то служеше не само за четене, сказки, устройвание театрални представления, но беше станало и свърталище на комитаджиите, дето се сформира местен революционен комитет по инициативата на Стефан Пешев през пролетта 1875 г, ставаха заседанията му, извършвание клетвата и пр.
Със Ст. Ив. Пешев бяхме близки другари и двама с него съчинявахме, редактирахме и издавахме тайно ръкописни сатирически листове и вестници “Гайда” и Тъпан” / около 10 броя/, които тайно нощно време лепяхме на видни места из града и подхвърляхме /препъхвахме/ в повече посещаваните български кафенета на Цачоолу, Данооглу и др./ една адска и опасна работа/. В онова време за пазачи нощем на имота, честта и живота на хората турците имаха тъй наречените пазаванти , които носяха в ръка дебела сопа, обкована накрая с желязо. Тези пазаванти стояха или ходеха по пазарните и главни улици и площади и тракаха по камъните с сопите си, за да плашат, види се, злосторниците, да не смеят да вършат злодеяния. Тези тракания обаче, на нас- “злодейците”, помагаха. Ние по тях узнавахме местонахождението на пазавантите, обикаляхме и избягвахме ги, и по този начин благополучно извършвахме своята експедиторска и раздаваческа работа на вестниците, без да бъдем забелязани. Във въпросните сатирически вестници ние критикувахме и усмивахме турското управление и делата на българските чорбаджии и други , които се миряха с робството и бяха достове / приятели/ с турците. Главната цел беше да култивираме в народа бунтовнически борчески дух и омраза против турското робство и да будим българското съзнание и родолюбие. В приписванието на тези “своего рода” вестници ни помагаше и братът на Стефана – тогава още юноша – Петър Пешев / бившия министър/. Но ние с това не се задоволявахме, а описвахме турските обири, убийства , золуми и неуредиците в общинските и училищни работи и изпращахме дописките за напечатвание в цариградските вестници: Стефан – по- често- в “Напредък”, а аз – по- рядко- в вестник “Източно време”. Освен това ние вземахме живо участие в устройваните театрални представления. Не зная отгде бяха узнали за нашата дейност двама от по- видните и по- стари севлиевци Иванчо Кънчев / баща на сегашния запасен полковник Кр. Иванов/ и д-р Стойчо Христов, които ни каниха 2-3 пъти в къщата на първия, за да ни насърчават и да ни дават сведения.“
Зареждане ...
