На 18 ноември 2020г., бр.132, в.”Росица” публикува информация, че носителят на тазгодишната награда „Златен век“ – звезда и почетна грамота на Министерството на културата е проф. доктор на науките Венелин Терзиев. Публикацията предизвика голям интерес от читателите, не само защото наградата е една от най-престижните в страната, а и защото е оценка за заслуги, почит и уважение към един млад човек от Севлиево, от неговите колеги – известни личности в областта на културата, образованието и просвещението в България. Какво означава наградата и за какво е дадена, разказва в едно лично интервю, специално за в.“Росица“ проф. доктор на науките Венелин Терзиев.
-Проф. Терзиев, на 1 ноември – Денят на народните будители, Вие получихте наградата „Златният век“ – една от най-престижните в България. Какво е тя за Вас?
-Преди няколко дни проф. д-р Маруся Любчева от Университет „Проф. д-р Асен Златаров“ ми написа: „Различността е като каузата. Ако я нямаш, не си струва да си там. Но ти я имаш. И на това, и на което и да е друго място“. В отговор и? написах, че ми е все по-трудно и по-тежко да отстоявам тези свои позиции в това доста напрегнато и дори размирно време и че трябва все повече сила и енергия, за да продължиш да вървиш изправен напред.
Награждаването ми с награда „Златен век“ – едно от най-високите отличия у нас, ме изненада и развълнува приятно. И не само защото оценката е достатъчно висока и ясна, а много повече поради факта, че е свързана с една изключително важна мисия – да просвещаваш и даваш на околните натрупаното знание. В което лично за мене е и смисълът на човешкото съществуване.
Естествено формалният акт на получаване на една награда е само краен резултат от един доста дълго и не особено лесно пътуване към себепознание и процес на раздаване, което би било съвсем безсмислено, ако не е в полза на хората и обществото ни.
Дълъг и доста смущаващ за мен е списъкът на хората, които са получили наградата „Златен век“. Смущаващ, защото това са личности, които са пример в обществото ни, отдали своя живот за неговия напредък. Затова и приемам наградата с ясното съзнание, че моето присъствие в този списък изисква още и още, за да достигна това признание и уважение. И ако ние всички сме грешни в своето битие, то приемането на самите себе си, такива каквито сме, е особено важно в този случай!
Всички ние преминаваме през различни периоди – на пълно отричане и мъчително изправяне и продължаване напред след това, периоди на неразбиране и неприемане, дори враждебно и недостойно поведение на част от околните. Навярно това е отредената на всеки от нас Голгота. Важно е обаче да усещаме своето място, принос и значение. И най-важното, когато оценката идва от хората, които са пазители на хранилищата на нашето познание, създателите на човешкото творение или онези мислещи и търсещи хора, които са съпричастни с развитието на българското образование, наука, култура и изкуство – то тази оценка може да се приеме, че е достатъчно правдива и дори справедлива.
Благодаря на всички онези, които сметнахте за важно и достойно да предложат моята скромна особа за тази висока и важна като смисъл награда! На всички от онзи прекрасен екип на Регионалната библиотека „Любен Каравелов“ в Русе – на директора Теодора Евтимова и заместник-директора Силва Василева, на колегите и приятелите от Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство „Проф. д-р Асен Диамандиев“ в Пловдив и техния ректор проф. д-р Тони Шекерджиева-Новак, на ръководството на Военна академия „Георги Стойков Раковски“ в София и техния началник генерал-майор д-р Груди Ангелов, на директора на Научния институт във Военна Академия проф. д.н. Митко Стойков, на колегите от Стопанска академия „Димитър Апостолов Ценов“ в Свищов и декана на най-големия факултет в Академията проф. д-р Андрей Захариев, на приятелите от Българска национална телевизия и специално на директора на Регионален телевизионен център в Русе инж. Калчо Петков и Светлана Петрова, на Татяна Цанкова – дългогодишен директор на Дом на хумора и сатирата в Габрово (която също е от Севлиево и носител на печат на Симеон Велики на Министерство на културата), на директора на дирекция в Министерство на вътрешните работи старши комисар д-р Стефан Банков, на инж. Иван Иванов – изпълнителен директор на Университетската болница „Канев“ в Русе, на Веселина Ангелова от вестник „Труд“, на колегите от Русенски университет „Ангел Кънчев“, на моите приятели проф. д-р Бранко Сотиров и доц. д-р Борис Сакакушев (който, за съжаление, вече не е между живите), на полковник проф. д.н. Веселин Мадански от Национален военен университет „Васил Левски“ във Велико Търнов, на моите първи учители от Севлиево – Тотка Хаджийска и Пламен Пейков (без които нямаше как да бъда това, което съм сега), на моите колеги, с които работя в Министерство на културата – инж. Нуршен Малкоч – директор на дирекция в Министерството, д-р Марин Георгиев – заместник изпълнителен директор в „Реставрация“ ЕАД, инж. Ангел Митев – изпълнителен директор на Националния дворец на културата и не на последно място на г-жа Красимира Стефова, която е главен секретар на Министерство на културата и на още много други! Най-много ми се иска да кажа Благодаря на моята съпруга Ива и на моята дъщеря Мира, които обичам безкрайно!
-Често говорите и пишете за кризите в нашето общество, като казвате, че невидимите кризи са най-тежки?
-Кризите са винаги неочаквани за потърпевшите и винаги с измерител далеч по-силни, отколкото са в действителност. Участващите в една или друга кризисна ситуация най-често я възприемат по различен начин, описват я по различен начин и я представят на околните отново по различен начин. И това прави създалата се ситуация далеч по-сложна, отколкото е в действителност. Така днес, попадайки във водовъртежа на поредната кризисна ситуация – политическа, икономическа, здравна или каква ли още не, се опитваме да се ориентираме в посоката на многото искания и на многото действия или бездействия. Ако едните – тези, политическите, са оправдани от гледна точка на това, че се опитват да защитят определен интерес, то останалите са по-скоро хаотични и нецеленасочени.
В живота понякога изживяваме и такива трудни моменти – обезкуражаващи, страшни, депресиращи дори, но поддавайки се на отчаяние и униние не правим услуга на себе си, а напротив – задълбочаваме вътрешната си криза.
Кризите определено влияят на нашето социално поведение и определят нашите постъпки или липса на такива, които в повечето случаи следват определена логика, но се наблюдават и нелогични процеси. Те са съотносими към ситуацията в която попадаме, както и от обкръжаващата среда.
Според Стивън Кови: „Повечето хора не слушат с намерението да разбират. Повечето хора слушат с намерението да отговорят.“, което се явява отчетлив елемент на средата, в която попадаме. Дали наистина слушаме другите с желанието да ги разбираме, да научим нещо ново или просто нямаме търпение да се изкажем, без значение от чутото в разговора. Като че ли в момента се намираме в такава ситуация, в която каквото и както да бъде изказано няма да бъде чуто и разбрано. Действат примитивните механизми на задоволяване на определени потребности – политически, финансови или най-общо казано социални на определени групи от хора или на конкретни индивиди.
Мая Анджело споделя: „Научих, че хората ще забравят какво си казал, ще забравят какво си правил, но хората никога няма да забравят как си ги накарал да се чувстват.“ Ние сме в ситуация на усещания, без да можем реално и трезво да преценим последствията, като същевременно сме и в период на големите очаквания, които, в повечето случаи, не се получават или не са в такъв обем, в който са нашите желания.
Детайлите остават в страни и незабелязани, но винаги ще помним впечатлението и усещането от срещите ни. Така отчетливо са нашите спомени и от други преживени кризисни ситуации, но трудно ще си спомним нашите желания, искания и въжделения. Тръгваме към поредното желание за промяна, а каква ще бъде тя и как ще се случи –колцина мислят в тази посока? Много специалисти, експерти и анализатори казват, че винаги има алтернативи и това по принцип е вярна теза, но какви са те и как ще се реализират е по-сложен въпрос, който няма еднозначен отговор.
Обикновено ние, българите, имаме една теза, че това, което ще се случва или ще бъде извън нас не ни касае пряко. В този ред на мисли Уилям Шед казва: „Корабът е в безопасност, когато е на пристанището, но това не е целта на корабите. Наистина може да сме в безопасност и да се чувстваме комфортно у дома, но едва ли това е целта на живота ни, а по-скоро да преживяваме нови и различни емоции, да живеем на пълни обороти.
Или казано по друг начин – човешкият живот ще ни поднесе тези или други изпитания и ще ни накара да се справяме с поредица от кризи, както и да ги усещаме и както и да ги оценяваме.
Даването на съвети, които могат да изглеждат добри, в трудна ситуация е относимо към грешно поведение. Дори и поставени пред различни избори трябва внимателно и точно, а най-вече правилно, да анализираме ситуацията и тогава да вземем нашите решения. Тези решенията ще изглеждат достатъчно убедителни за околните, ако успеем да ги мотивираме и убедим, че са правилни и най-вече навременни в кризисно време. Бързите решения понякога дават кратковременни добри резултати, а очакванията за бъдещ период са неясни и дори негативни.
Част от нас казват, че сме попаднали в ада, други – че сме в безизходна ситуация, трети – в революционна, а за четвърти тя е съвсем поносима, та дори и благоприятна. И всички ще бъдат прави, гледайки или разсъждавайки от своята камбанария. Но се оказва, че камбанариите са много и този път искаме или не – трябва да чуем оглушителния им звън.
„Ако вървите през ада, просто продължавайте да ходите.“, казва Уинстън Чърчил и може би е прав в това, че правилното решение е да се опитваме да вървим напред. Това може би ще се окаже най-възможна теза, но трябва да го направим по възможно най-добрия начин, като в основата е просперитета ни.
Видими или невидими кризи ще ни застигат и ще трябва да ги преживяваме, преодоляваме и дори поправяме последствията от тях, но трябва да го вършим с достатъчно разум и мъдрост. Онази мъдрост, която сме натрупали във времето и поколенията.
-Просветителската мисия, която е част от Вашия живот, какво я осмисля и прави потребна и значима?
-Просвещението е част от съзряването на едно общество и когато и както се случи – то е онова различие, което формира неговата идентичност, сила и възможност за развитие. Това едва ли се случва в един миг или е следствие на конкретно действие, по-скоро е част от пътя на израстване. Път – различен и еднакъв за всяка една нация. Път, който и ние, българите, сме извървели. Със собствените си стъпки, търсения и постижения.
Дали търсим и къде намираме днешните наши просветители е сложен въпрос, който е възможно да има много и нееднозначни отговори. Историята ни дава достатъчно основание да смятаме, че при далеч по-трудни и превратни времена, просветителското дело е оцелявало. Нещо повече – то е силата, давала тласък на редица събития. И ако днес обясняваме прозаично, че „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, то истината за спасението е някъде прикрита или покрита с прах… Отговор и на този въпрос, по един по-различен и интересен начин, търсят Стефан Командарев и Юри Дачев в своя едноименен филм. И ни предлагат не просто интересна история, а версия на онзи, който може да те пробуди – с подадена ръка и път към себе си. Историята на Алекс – млад мъж, който с помощта на своя дядо преоткрива след тежка катастрофа света. Дете на емигранти, принудени през 70-те години на XX в. да избягат на запад, губи родителите си в тежка катастрофа, а самият той – губи паметта си. И тогава при него пристига дядо му – онази единствена връзка между минало и настояще, между памет, род и родно. Те, двама непознати, но с обща закодирана памет за общо минало, поемат пътя към дома. Път, който връща на Алекс не просто паметта, а и желанието за живот. Така наглед един недотам будителски на пръв поглед сценарий ни препраща към паметта като символ и смисъл на това, което сме били, което сме и ще бъдем. А „просветител“ придобива човешката мярка на личност, извела те от мрака до желанието да те има.
Желанието за осмислен живот, който да създава, е онова важно нещо, което трябва да търсим и намираме, защото иначе ще се загубим в смисъла на безсмислието. И ако това е по-скоро житейски и нравствен проблем, то самото просветителско дело е важно както за самия индивид, така и за цялото общество. Понякога тези хора остават незабелязани покрай бурите, които ни връхлитат, и покрай прозаичните проблеми, които съпътстват живота ни, а тяхното усещане е толкова силно и важно за всички нас.
Така, ако обърнем поглед към просветителското дело на един от видните ни наши учени, какъвто безспорно е проф. д-р Асен Златаров, и прочетем думите написани за него малко след неговата смърт през 1936 г. от Гьончо Белев, ще получим отговор за онази свещена мисията и значението на един от видните ни български просветители в началото на миналия век.
„Ако се рентгенографира общественият живот на Асен Златаров, не би се открила никаква точица на нечестност. Неговата личност, която стърчеше като върлина всред нашата общественост, за дълго време ще бъде пример на ония, които ще следват неговия път. Асен Златаров беше редкият човек, който съчетаваше в себе си духа на хората от Възраждането, чувството на народниците писатели с прогресивността на съвременния интелигент. В съзнанието на Асен Златаров тревожният сигнал на будната съвест беше винаги в изправност и чувствителен като антена. Той нито един път не отстъпи от предната редица на борбата за човешки правдини.
Тепърва българският народ ще почувства голямата загуба със смъртта на Асен Златаров. За дълго време неговото място ще остане празно. Защото той беше единственият популяризатор на науката, и то до такава степен ясен, че всеки можеше да разбере нейните постижения.
Струва ми се, че в известен смисъл Асен Златаров има общ допир с Александър Блок. И той като последния предусети очертанията на онова голямо слънце, за което жадуват милиони хора…“. Това е публикувано във вестник „Час” на 30.12.1936 г.
Няма как да объркаме и променим това дело, което е оставило знак и дълбока следа в развитието ни, а днес ние, следовниците на тези знакови личности, трябва да търсим и намираме онова въжделение, което води и насърчава личности като тях да вършат достойни дела.
И ако списъкът на просветителите е достатъчно дълъг и в него стоят имена като Паисий Хилендарски, Неофит Рилски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Любен Каравелов, Христо Ботев, Васил Левски, Георги Раковски, Иван Вазов, Добри Чинтулов, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Любен Каравелов и много, много други, то мисията, която са имали и имат като просветители, книжовници, радетели и борци за свобода, е дала своя принос в определяне на нашата национална идентичност, за формиране на нашата сила и зрялост като нация.
И ако смисълът на действието е в това да създадеш тласък на определени процеси, които да променят света и нас самите към по-добро, и ако това се е случвало във времето, то просветителското им дело не е било безсмислено и напразно. За нас остава примерът и посвещението в просвещение.
Ще си позволя да завърша с един вдъхновяващ цитат на Любен Каравелов: „Историята ни учи, че само тогава един народ е изгубен, когато няма вече идеи, които да го ентусиазират…“ Ние вярваме, че посланията на Каравелов не ще ни позволят да се изгубим като народ.
Обикновено ние българите сме поставяли винаги на преден план изконната ценност да се образоваме и да даваме напътствия на нашите деца да получат по-добро образование. Дори и поизкривено в наши дни тази дълбока семейна традиция съществува и е част от нашето съществуване. Ние всички искаме нашите деца да получат добро образование, но поизкривената ни ценностна система ни поставя в далеч не съвсем изгодната позиция да ги тласкаме да отидат да сторят това в чужбина. Това по един или друг начин съставя мироглед и ценностна система на младия човек в обществото, в което попада. Безспорно натрупаните знания и опит са дълбока ценност, но те ще са още по-полезни и важни за българското общество – ако те са приложими тук в България. И когато сме изправени пред съдбоносни решения, кризисни ситуации или революции се обръщаме към онази притихнала част на нашето общество, която е носител на съкровени идеи, мъдрост и сила – за да почерпим енергия и продължим напред.
Франсоа Волтер казва, че „Великите дела винаги са съпроводени с големи препятствия.“, което описва по най-точен начин изконното въжделение за движение напред. И може би е прав, че всичко това ще се случва по труден и болезнен начин, който не съставлява само едно оцеляване, а един възход.
-Какво е Севлиево за Вас?
-Севлиево е моето място, родителите ми (моята майка и до днес живее в нашия град и винаги очаква да види своя син), детството, първите учители, родното училище, онова усещане че си у дома, дори и когато не идваш често тук. Няма как да не усещаш онази топлина и когато идвам за кратко тук винаги нахлуват в мислите, сърцето и душата десетки спомени, срещи и събития. Човек рано или късно се връща при онези корени, които са го създали да бъде достоен човек. И когато тази сутрин намерих в пощата си съобщението на Димитър Васин: „Здравейте, Професоре! Честито признание! Човек, поел към високото,, продължава по билото на безкрая – там са най-високите върхове. И един ден слънцето го прегръща със светлината си… Бъдете! Още веднъж – честито! До радост и задъхване! До гордост!“ – си казах, че поздравленията от родните е най-желан и чакан. Дали това оставя отпечатък и намира отражение в нашите действия или бездействия е въпрос, който оценяваме много по-късно.
Най-важното да осмислим нашия живот е да запазим нашата идентичност, нашите традиции, култура и образование – ако не успеем да го съхраним и предадем, то сме загубили битката с каквито и да е кризи.
Дори и мисията на в.“Росица“ е просветителска. Успели сте да я запазите в годините и да бъдете онова огнище на близо 135 години, както за Севлиево, така и за целия регион!
В последните седмици натрапчиво са в съзнанието няколко стиха на Павел Матев от неговата „Орисия“, които са толкова истински и искрени:
….
Дълъг вятър ли вя подир мене,
оглушал ли достигнах дотук,
за да търся, вечно търся
много нужен за хората звук.
…
Съжаления, скръб и досада –
вече всичко остана зад мен.
Аз излитам. А може би падам.
Все едно – аз летя устремен.
Нека бъдем здрави и да съхраним всичко онова, което ни прави Човеци!
Зареждане ...
