НАДЯ ДЕНЕВА
Имаме думи, които означават много, изричаме ги всеки ден, без да си даваме сметка за силата, която носят. Например системата за закрила на детето в България носи в себе си една такава дума – „закрила“. Ако се вгледаме повече в тази дума, това е „за-крила“. Една цяла програма на УНИЦЕФ за превенция на насилието над деца точно така се изписва, за да е ясно, че работата на хората там е да поправят крилата на пострадалите деца, а ако се наложи, да им дадат нови.
В обученията споделяме с колегите колко са важни думите, които използваме и се опитваме да променим практиката – напр. вместо да казваме, че едно дете е „изоставено“, да използваме друго понятие, че е „поверено“. Част от колегите казват, че това няма да е вярно, но истината е, че много често майките, които оставят децата си, искрено вярват, че друг ще полага по-добри грижи за детето им. Ние, социалните работници, сме загрижени за децата и понякога търсим бързо решение, а майките често имат нужда от време, за да се справят. Системата за закрила има решение – звената „Майка и бебе“ могат да предложат гостоприемство на майката и на детето. И тук отново думата „гостоприемство“ е добре да замени административното „настаняване“. Първото такова място в страната беше създадено в Габрово през 2003 година. Следващата история е за една от първите майки, приети там.
Аз успях, защото вие повярвахте в мен
Това беше едно младо момиче с много тежко детство и неясно бъдеще. Идваше от място, където да имаш дете без мъж беше направо невъзможно. Колегите ни предупредиха, че ако майката се прибере с детето, може да е опасно за нея. Имахме само 6 месеца да намерим решение, а времето минаваше и решение нямаше. Имахме и много малко възможности за социална работа, тъй като бяхме далеч от града, в който майката и детето трябваше да се върнат. Трудно можеше да се намери стабилно място, на което да стъпи една подкрепа. Казвах, че искрено вярвам, че майката ще се справи и се опасявах, че нямам право да й давам напразни надежди, без нищо реално насреща.
Срокът, в който майката можеше да остане в звеното, изтече. Изпратихме я с автобуса – носеше дрешки за бебето, една кутия сухо мляко, шише с преварена вода и пакет памперси. Тръгна сама с дете на 6 месеца, без някой да я чака на крайната спирка, без жилище и без подкрепа.
И после дълго не знаехме какво става с нея. Изпрати писмо 5-6 месеца по-късно – беше успяла да се справи. Имаше общинско жилище, беше получила подкрепа и закрила от роднина, бяха заедно с детето. Докато беше при нас, имахме публикации в медиите и една жена се беше свързала с предложение да изпраща дрехи от своето дете, по-голямо с няколко месеца. В писмото си майката пишеше, че тази подкрепа е продължила.
Пишеше също, че е видяла сълзи в очите ми на автогарата и как съм се опитала да ги скрия. А аз се опитах наистина, защото нали всички знаем, че социалните работници не плачат, също като мъжете. Пишеше, че насълзените ми очи означават много, защото никой и никога не е плакал за нея. Накрая беше написала, че е успяла, защото ние сме повярвали в нея. Това момиче стана моят най-добър учител по социална работа – научи ме, че си струва да инвестираме доверие в хората.