Милена Тотева – кметски наместник на Идилево
Идилево – едно красиво селце с намаляващ брой жители. Вървя по улиците му и в мен нахлуват спомени за събития и хора, които отдавна не са между нас, но са живели в селото. Хора, строили селото. Хора, оставили диря от своя живот за нас, които сега живеем тук. Строили къщи, голяма част от които днес са изоставени и пустеещи, а колко труд, средства и здраве са вложили в тях предците ни. Колко отговорни са били и готови винаги да се притекат на помощ на своите близки, съседи, приятели, без да очакват нищо в замяна, освен задължителната след това почерпка. Работили са заедно, но и са се веселили заедно. Били са сплотени. А какви празници са правили в селото… Музика, хора. Моят дядо е свирил на хармоника, въпреки че не съм свидетел, защото след една трагедия, случила се в семейството ни, когато съм била малка, той не я е докоснал, но преди това е свирил по празници и вечеринки. Много спомени съм чувала за тези вечеринки и празници. Не само от дядо си, но и от други хора, че са съобщавали с барабан, а по-късно в годините – по радиоточката, когато ще се провежда някакво събитие, че ще свири Митьо, които спомени много го радваха. Дядо ми – Димитър Христов Петров – Санджика, бе и строител, родом от Добромирка, но обичаше Идилево и хората от селото, защото животът му бе минал тук – бе много добър човек, както казват хората, „на мравката път правеше“ и „на хиляда – един“.
Тогава в селото е имало хора, къщите се били пълни, живеели са по три, а в някои къщи – и по четири поколения. През 50-те и 60-те години на миналия век броят на жителите на селото е достигал 700-750 човека. Помня, че през 1980-1995 г. също почти нямаше празни къщи. Е, тогава пак не бяха много хората, но достигаха 250-300 човека. След 1995 г. селото започна да се обезлюдява. Сега местните сме много малко и както се казва – броим се на пръсти. Добре, че се заселиха и продължават да се заселват чужденци, за да не пустеят и не се рушат къщите, правени с много труд, очаквания, любов, мечти, надежди, а сега изоставени на произвола. Някога – назад в годините, когато в къщите имаше хора, а в селото кипеше живот, във всяка къща имаше и много животни – кокошки, патки, юрдечки, пуйки, овце, кози, магарета, някъде – коне, а след ликвидацията на ТКЗС – и крави, по една-две и повече. Помня и годините преди 1980-а, когато някои стопани отглеждаха и биволици. Колко вярно е казаното, че в една къща като има мляко, а от него – масло, извара и сирене, мас, яйца и брашно, няма да са гладни стопаните на дома.
Спомени, спомени, спомени… Хубави и лоши – спомени!
Не съм родена в Идилево, но голяма част от живота си съм прекарала тук. Със селото са свързани най-хубавите ми спомени и преживявания, но и най-лошите! В селото израснаха и децата ми и го обичат! Съпругът ми е от Габрово, в селото е от 1984 г., но като го попитат от къде е, без да се замисля отговаря: „От Идилево“. И никога не е помислял да го замени и да живее на друго място. Никога не сме се срамували да казваме, че сме от село и живеем на село – това за нас е гордост, а не обида, макар аз и семейството ми да сме родени и живели в града. Чудя се как хората, родени и израсли в селото, не се сещат за него и са изоставили на съдбата къщи и дворове – пустеят, буренясват, рушат се!? Защо, хора, защо? Защо не се сещате и не уважавате труда на предците си?! Селото ни е хубаво и има всичко – кладенци, чешми, ливади с билки, прохладни гори, рекички, места за разходка и отдих. Места с чудно красиви гледки! Селото ни е идилия! Моля всички, родени, живели, свързани по някакъв начин с Идилево, да напишат и ми донесат или изпратят свои спомени – преживени или чути от близки, нещо, свързано с историята на селото, родословни дървета и др. Да съберем и съхраним нещо – спомени за селото, за да не изчезне безславно и забравено. Защото, както е тръгнало, няма нищо записано и съхранено, което да остане за децата ни и бъдещите поколения. Нещо от и за Идилево.
Снимки – архив в. “Росица”