Борислав Маринов
Днес, 25 юни, се навършват 144 години от смъртта на Стефан Пешев – председател на Севлиевския революционен комитет, главен организатор на подготовката на въстанието в Ново село, Кръвеник и Батошево. Заловен от турците непосредствено преди вдигане на въстанието, осъден на смърт в Търново и обесен в Севлиево, заедно с помощника си Йонко Карагьозов, на 25 юни 1876 г. По този повод предлагаме на читателите на вестник “Росица” един въздействащ разказ на Фани Попова-Мутафова от 1935 г. в сп. “Българска мисъл”, озаглавен „Обесването на Стефан Пешев“.
Беше един тежък, задушен юнски ден. От сутринта още дълги сиви облаци се бяха задали откъм Балкана и бавно разкриваха ясното синьо небе. От никъде ветрец. Сякаш цялото градче беше помъртвяло. Изпокрити в къщите си, българите спотайваха тревогата си и растящото безпокойство, треперейки да не споделят грозната участ на опожарените и ограбени околни села. Хиляди противоречиви слухове се носеха от ухо на ухо, възбуждаха надежди, будеха недоверия. Ето от колко време вече се протакаше в Търново съденето на Стефан Пешев и другарите му Кольо Конов, Хубан Кючуков и поп Марин?
Пуснатите на свобода затворници разправяха за смъртта на Бачо Киро, на даскал Панов, на Измирлийчето, първите двама обесени в Търново, а третият – в родното си място – Горна Оряховица. Щеше ли тази съдба да отмине и севлиевския Апостол? Други се надяваха на благостта и човеколюбието на новия султан Мурад, разправяха, че за новите осъдени ще има само заточение, бесилките били вече спрени.
Всичко това не даваше спокойствие и на Пешовото семейство. Макар че всеки се мъчеше да щади настръхналите и полуобезумели от тревога родители на Стефан, все пак слуховете стигаха и до техните уши, донесени от разни услужливи бабички и загрижени комшийки.
Ето че и в този тих и задушен ден съпругата на Иванчо Пешоолу – Неделя, стоеше със скръстени в скута ръце, замислена и тревожна, със сбърчени вежди и неподвижно устремен взор. Откак заптиетата бяха откарали любимия й първороден син в Търново за разпит и съд, на Неделя не й даваше сърце да подхване работа, да се погрижи за къщата и децата си. Тръпнещото й сърце се сепваше при всеки по-висок човешки глас, при всяко хлопане на портата. Нямаше ли да свърши това непоносимо очакване, кога Търновският съд щеше най-сетне да произнесе своя илям над председателя на севлиевския революционен комитет? Щеше ли съдбата на другите да отмине Стефан, или и неговата буйна, несмирима глава на двадесет и две годишен младеж щеше да склопи пламенни очи след разрушенията на погиналото въстание?
За два месеца, откакто синът й бе развял бунтовен байрак в Севлиево, Неделя се бе стопила наполовина, благата й весела усмивка бе изчезнала от пожълтялото й лице, сухите й пръсти отпускаха в тъпо безволие преждата и вретеното, докато мисълта й трескаво догонваше далечния син, окован в Търновската тъмница. С мъжа си не смееше да проговори. Само от време на време глухата въздишка, която неволно повдигаше гърдите му, издаваше безпокойството на бащата. Но пред по-младите синове тя отпускаше сълзите си, гадаеше бъдещето, признаваше тъмните си предчувствия, споменаваше плахите си надежди.
Понякога й се струваше, че не ще има сили да дочака края на съда, да издържи тази непрестанна, всекичасна, потискаща тревога.
Изведнъж тя се сепна и скочи. Изтърва вретеното. Ослуша се пребледняла. Някой силно бе хлопнал портата: бързи стъпки ехтяха по плочите към пруста.
– Мамо! Мамо! – викаше задъхан по-малкият й син Петър.
Неделя остана като закована на мястото си. Коленете й се подсякоха и тя не можа да мръдне нито крачка. Ръцете й се тресяха в неудържимо вълнение. За миг всички се събраха наоколо й: бащата, по-дребните деца.
– Бати Стефан е освободен и тази вечер се връща!
Майката затвори очи. Сякаш цялата къща се завъртя около нея. Малките радостно се развикаха. Изтичаха да се похвалят навън. Бащата бършеше сълзите си, които бурно капеха през рамо посивелите му мустаци.
Сън ли беше? Стефан се връщаше… Най-сетне Неделя можеше да отдъхне, да погледне наново към къщата си, към другите деца, които бе почти забравила през тия тежки, непоносими дни.
Тя се разшета, разтича се из къщи. Да подреди занемарената соба, да стъкми огън на запустялото огнище, да сготви любимите ястия на завръщащия се син. Отдавна забравена песен избликна тихо на устата й. Целият свят блесна в радостно сияние.
Към пет часа пристигнаха освободените търновски затворници. Но Стефан Пешев не беше между тях. Напразно майка му се мъчеше да долови нещо повече от смутените им усмивки и слова. Най-после й казаха, че Стефан е осъден на осем години заточение на някоя Малоазиатска крепост.
Посърнала и замислена се завърна Неделя вкъщи. Неизмеримо безпокойство задълба сърцето й. Напразно тя се мъчеше да се утеши, че осем години ще минат като сън, че Стефан е млад и ще издържи, че Господ ще й даде сили да доживее и да го дочака. Някаква будна и нестихваща тревога не й даваше да поотпусне душата си, сякаш всеки миг тайнствена напаст щеше да се изсипе отгоре й с устрема на внезапна стихия. Кога щяха да го докарат в Севлиево, веднага ли щяха да го отведат към заточението?
Мъжът й я чакаше пред портата. Тя едва го позна – тъй внезапно остарял и променен й се стори. И защо не смееше да я погледне в очите, какво ли криеше от нея, какви ли бяха тия страшни бръчки, които за няколко часа само бяха разрязали челото му…
Тя мина тихо край него, с мъка сдържа хълцането си и се отправи към голямата лятна къща. Качи се горе в голямата соба и там сама, скрита от всички, изплака най-безнадеждните си сълзи. Не й даваше сърце да влезе в старата къща, да погледне наредените ястия, спретнато подредено хашово, изметения пруст, изгладените нови дрехи на заточеника. Най-сетне тя стана от миндера, където бе заровила глава, прибра забрадката си, изтри опустошеното си от горещия поток сълзи лице. Погледна през прозорците.
Изведнъж сърцето й сякаш спря. Тя пристъпи по-близо към прозорците и надникна навън. Какво диреше по това време Сабдулах ефенди около тяхната къща? Вътре ли искаше да влезе? Кого диреше, нещо ли искаше да им съобщи… Но не. Той остана няколко мига изправен пред портата им, изгледа я внимателно, прошепна нещо на двете заптиета, които го придружаваха и се върна обратно по главната улица. След това тя видя две комшийки бързо да се вмъкват през портата и да изтичват към старата им къща. Чу отнякъде, сякаш от безкрайната далечина, уплашения глас на женената си дъщеря, която я зовеше.
Изведнъж Неделя разбра! Разбра какво е това, което криеха тъй грижливо от нея, разбра от къде иде смущението на освободените затворници, разбра какво е издълбало с такива страшни бръчки челото на мъжа й. Страшна умора изведнъж подкоси коленете й. С нечут стон тя се завтече надолу по стълбите, спусна се към пруста, където вече се тълпеше някаква ръкомахаща навалица, чуваха се женски писъци, охкания, проклятия.
Дъщерите, зълвите, комшийките й я посрещнаха на двора. Затекоха се към нея, подхванаха залитващата жена, заведоха я вкъщи, където скоро след това пристигнаха с отчаян писък майката и съпругата на Йонко Карагьозов.
– Две бесилки се вдигат вече на пазаря! – викаше Йонковата майка и си скубеше косите. – Къде да отидем, сестро, кому да се молим…
Навън бързо се мръкна. Цялото небе се покри с широки черни облаци. От време на време алени ивици бляскаха в далечината, последвани след малко от заплашителни буботения. Градът сякаш съвсем замря. Все пак зад всеки прозорец, зад всеки стобор се таеха плахо светещи очи, сподавен шепот, дълбоки въздишки. Тази безмълвна тревога се засили, когато от комшулук на комшулук прелетя с бързината на мълния вестта, че откъм Търновското шосе пристигнали 2 талиги (конска каруца с широко дъно за превоз на слама, хора и други товари – бел. ред.), заградени с много заптиета и предвождани от един юсбашия. Вътре имало трима души със синджири на вратовете и белези на ръцете. От шума на звънците и от дрънкането на сабите и виковете на заптиетата целият град екна в тревожен кучешки лай, бдящето внимание на гражданите се изостри до болка, все по-често започнаха да се обаждат далечните гръмотевици. Сякаш самата природа беше яростно неспокойна, не смогваше да издържи напрежението, в което живееха толкова човешки сърца.
– Те нищо не знаят още, горките – се мъчеха да увещават роднини и близки майката на Стефан Пешев – не ходете да ги стряскате. Поне последната си нощ да спят спокойно. Никого не пущат при тях!
– Бати казал да му приготвите дрехи и пари, че утре рано ще заминават! – извика младият Минчо, който бе успял да изтича до конака и да се върне обратно.
– Не е вярно, че ще ги бесят!
Всички се спогледаха. Бащата на Стефан прехапа устни и се извърна към стената. Раменете му се затресоха в глухи хълцания. Но майка му само леко прижълтя, стегна забрадката си, изправи снага и се впусна с решителни стъпки навън. Приличаше на лъвица, на която са отнели малките й. Чудо да стане – тя трябваше да се види и прости със сина си.
Подир нея се затекоха дъщеря й, заедно с няколко комшийки. По пътя ги настигнаха близките на Йонко Карагьозов – дясна ръка на Стефан. С плач и викове жените стигнаха в конака и поискаха да видят близките си. Но каймакаминът им отказа. Напразно те се молиха и заклинаха. Със смях и ругатни заптиетата ги изгониха от конака. Тогава един от юсбашиите, който имаше меко сърце, скришом им посочи с очи едно малко прозорче, зидано високо в стената. Жените се обърнаха и веднага се спуснаха нататък, вдигнаха се на пръсти, изплакаха в един глас:
– Стефане! Йонко! Сине! Рожбо! Братко! – И те протегнаха ръцете си през прозорчето.
– Какво има? Какво се чува?
– Не бойте се, приготвихте ли ни едно-друго? Утре ще вървим! – се обадиха гласовете на осъдените, тръпнещи в изпитателно недоверие.
– Подайте си ръчичките да ги хванем – извикаха отново жените, понеже видяха, че към тях се затичват няколко заптиета. И те отчаяно се мъчеха да достигнат ръцете на Стефан и Йонко, които не можеха да се помръднат заради белезниците.
– Сбогом, Стефане – викаше майка му – сбогом и добър път! За нас не мисли, всичко ще ти приготвим… Сбогом! – и тя стискаше окованите му ръце, без да обръща внимание на камшичните удари, с които ги обсипваха заптиетата. Остави го чак когато насила я отделиха и с бой и с блъскане изгониха жените от двора.
През нощта над Севлиево се изсипа грозна буря. Целият град не можа да мигне, занемял пред това, което го очакваше. Малките паянтови къщи трепереха от напора на вятъра и дъжда, стихията отнесе керемиди, разкъса облепените с хартия прозорчета, изкорени много дървета. Росица изпълни коритото си, заплаши, че ще прелее.
Майката на Стефан прекара цяла нощ пред кандилото в сълзи и молитва. Тя удряше чело в земята и зовеше чудо: да падне гръм небесен въз каймакамина, да дойде Росица и отнесе конака, да изгният и паднат гредите на бесилката, да се повдигне народът и да освободи Апостола и другаря му, да се скъса въжето и синът й да остане жив.
Цялата соба бе изпълнена от глухите стонове на другите близки.
А в това време затворниците, които изпълваха конака, се вслушваха изтръпнали от тихата, зловеща песен, която идваше от време на време от стаята на осъдените. За да прекарат по-леко последните си часове, Стефан Пешев, Йонко Карагьозов и Тодор Кирков Ловчалията, когото щяха да бесят в родния му град, диреха бодрост в своите стари бунтовни песни.
Полека-лека бурята затихна. Вятърът отвя тъмните облаци. Ведра зора посипа с червенина небето. В изкъпаните буйни зеленини на дърветата шумеше острият радостен писък на птиците. Из градините лъхаше свеж мирис на шибой и карамфил.
Целият площад се изпълни с гъмжаща навалица българи и турци от околните села, дошли за пазара, който ставаше всеки петък. Грохнали столетници, млади жени с деца на ръце, бабички, юноши, девойки – всичко се блъскаше, за да заеме по-добро място, за да не изпусне нещо от невижданото зрелище.
Пешевата къща беше заградена от заптиета, които не позволяваха никому да излезе навън. Само Стефановият по-малък брат Петър бе успял още преди да съмне да прескочи през стобори и комшулуци и да се промъкне до къщата на сестра си Марийка, която се намираше на самия пазар.
Заградени с гъсти редици въоръжени до зъби заптиета, Стефан Пешев и Йонко Карагьозов, оковани във вериги и белезници на ръце, бавно пристъпваха към бесилките, след хълцанията и охканията на жените, сред веселия глъч на къдъните и турците.
Когато се изправи под въжето, висок и тънък, с лъскав черен перчем и дръзко вдигната глава, Стефан Пешев бавно изгледа всичко наоколо с остър, пронизващ взор. Само силно стиснатите челюсти и леко побелялото лице издаваха вътрешната му тревога.
Той се обърна към бащината си къща, която се очертаваше в далечината на главната улица, стори му се, че вижда майка си – някаква тъмна сянка размахваше ръце, след това погледна към къщата на сестра си.
Там на прозореца съзря Марийка и Петър, които му правеха знаци, за да ги забележи. Когато двамата се увериха, че той спира очи върху тях и ги позна, сестра му извика да се прекръсти. Стефан кимна с глава и вдигна нагоре окованите си ръце.
– Сбогом… – извика той ясно и твърдо – След това из тълпата видя десетки познати лица, вкаменели в безмълвна скръб, там бяха сродници и приятели, близки и далечни незнайни помощници, Рада Поппетева и Мариола Иванова, двете храбри учителки, които нощем скришом бяха везали знамето на свободата, блесналите в сълзи очи на толкова бунтовнически сестри и майки, ядно сбърчени чела на толкова безсилни роби… – Сбогом!
След това се обърна към духовника, който стоеше до него. Целият разтреперан, свещеникът бързаше да се отдалечи от това злокобно място. Но Пешев спокойно му каза:
– Почакай малко, отче. Имам да ти говоря и да се изповядвам. Кажи на всички другари да повтарят все едно и също: “нищо не знам”. Аз никого не изказах. Нека бъдат достойни…
Пълен с ведри благоухания, вятърът раздуха гъстата му коса над челото. Голямата розова светлина на утрото го обгърна цял и стройната му снага израсна още по-тънка и тъмна, събрала като фокус в себе си трепнещото любопитство на хиляди зеници.
Той погледна за последен път свежата синева на небето, скъпия роден град, близките, които простираха ръце към него, далечните Старопланински върхове… Тъй хубав и желан бе животът, с всички чарове на неразцъфналата, неизживяна младост.
Стефан Пешев преклони глава пред съдбата си.
След миг името му, преминало през прага на мъченичеството, отлитна в чистия блясък на безсмъртието.
Зареждане ...
