Борислав Маринов
Добротворецът е живял на границата между два века – историческо време за нашия народ, свързано с неговото възраждане. С деятелността си той допринася за възраждането на Севлиево.
Ако Габрово се слави с Васил Априлов, то Севлиево има своя Хаджи Стоян Николов, наричан още от П. Р. Славейков – Стефан Николаевич. Стоян Николов е роден в с. Стежерово, Свищовска околия, на 4 април 1797 година. Той има по-голям брат, Григор Николов, който живее в Свищов. Именно при него за кратко е малкият Стоян, през което време посещава тамошното училище. После брат му Григор го дава да се учи на занаят – обущарство (чехларство), който пъргавият и трудолюбив Стоян усвоява за кратко време. В това време Свищов е най-важният Дунавски пристанищен град. Там става почти всичкият износ и внос за цялата тогава Севлиевска кааза (околия). Неизвестно по какви причини и съображения, Стоян Николов се заселва в Севлиево може би през 20-те години на XIX в. Тук той отваря самостоятелен дюкян. Като по-опитен майстор, той скоро успява да завладее и привлече „мющериите“ на еснафа и бързо забогатява. Изкупува един след друг дюкяните около неговия и става притежател на няколко дюкяна в чехларската чаршия. Като всеки по-издигнат занаятчия, с похват и умение за бърза печалба, той върши и търговия с изработените от целия еснаф обуща, изпращани в Свищов. За тази му наклонност да се впуска в търговия, еснафите му прикачат прозвището „зуреолу“, т. е. да се юрка навсякъде. След като се жени през 1824 г. за Рада, дъщеря на поп Никола, на следващата година отива на хаджилък. Смята се, че като главен подтик да отиде на хаджилък е било с титлата „хаджи“ да се забрави вече прякорът „зуреолу“, който му бил крайно неприятен.
Предприемчив в търговията си, Хаджи Стоян се залавя и с кожарство. Става притежател на собствена табахна. И тук неговото умение да печели пари изпъква и щастието му се усмихва. Търговията му нараства и той бързо забогатява. Разширява търговията си до там, че откупува всичката изработена стока от табашкия еснаф и я препраща в Свищов на по-крупен търговец, а от там – за Виена. Това му донася още по-големи печалби. Подпомага парично нуждаещите се табаци. Започва да се занимава с лихварство и става нещо като банкер. По Гергьовден и по Димитровден по цели дни е зает със смяна на записи на своите клиенти. По-късно той се занимава и с тахтаджийство (матрапазин), има собствена дъскорезница в Балкана. Той купува и складира дървения материал, който донасят балканджиите, в своите дюкяни, складове и в собствената си къща. Хаджи Стоян става и голям земевладелец, като е притежавал ниви, гори и ливади не само в Севлиевското землище, но и в Батошевското. Част от недвижимите си имоти в Батошево той подарява и завещава на Батошевския манастир, за да се поддържат направените от него (през 1838 год.) стаи там.
Чрез труд и предприятия Хаджи Стоян става най-богатия човек не само в Севлиево, но и в цялата околност. Той не е скъперник. С пари той винаги се притичва на помощ на българи и турци. А от приходите си от ниви и гори щедро раздава на сиромасите. Тази добра черта у българина – да е състрадателен към бедните, у Хаджи Стоян е изразена в най-голяма степен – много е давал, но и много е имал и получавал.
Хаджи Стоян и съпругата му Рада имат две дъщери – Мария и Параскева, и един син – Григор. Малкият Григор следва и завършва училището в Свищов, при чичо си, в тогавашното прочуто свищовско училище, а след завръщането си от там, Григор Х. Стоянов е най-ученият човек в град Севлиево, а баща му – най-богатият и влиятелен севлиевски гражданин. Хаджи Стоян се ползва и с голямо уважение. Когато минава из града, всички стават прави на крака и му се покланят. При него прибягват за съвети мнозина, защото неговата дума е тежка и авторитетна. Него всички знаят и познават.
За Хаджи Стоян Николов се говори с голямо почитание. Той обичал „общожитието“ и често събира в дома си някои от многобройните си кумци – това свидетелства, че много хора искали да се сродят с него. Христо Спиридонов – негов кръщелник, разказва, че в един долап той е държал всички записи и тефтери, а в друг – всички издадени тогава български книги – цяла малка библиотека. Щом се появи нова книга, той я купува. Любимото му занимание в празнични дни, след църковния отпуск, е да седне на миндера и да чете книга. Точно от това четене той се самообразова изключително много и става най-просветения човек в града. И даскалите, и свещениците признавали това му достойнство.
Като търговец и богат земевладелец, хаджията често ходи в Свищов и други близки градове. Отварянето на Габровското училище (през 1835 г.) и завещанието на Васил Априлов повлияват на Хаджи Стоян и у него се заражда идеята да направи и той същото за града си. Така през 1842 г. той започва строежа на училището, неподпомогнат от никого друг, освен от малките ученици в килийното училище, които му помагат като носят камъни, кирпич, кал и други материали на дюлгерите зидари. Постройката е завършена през 1844 г. Тя е в двора на църквата „Св. пророк Илия“, обновена цялостно десет години преди това (1834 г.). В току-що построеното училище започва да учителства Петко Р. Славейков, който дава идея за надписа, разположен над входната врата. Надписът е запазен и до днес и гласи: „Созида ся училище сие настоянием и иждивением любороднаго господина хаджи Стояна Николаевича просвещение ради единородних 1844“. Когато Хаджи Стоян построява училищното здание, той има и грижата да намери учител, който да познава новите методи на взаимното обучение, което Неофит Рилски пренася от Букурещ и въвежда в Габрово. Хаджията намира и наема за учител Петко Рачов Славейков, като му дава 2 500 гроша годишна заплата от собствените си пари.
Хаджи Стоян се грижи не само за издръжка на училището, но и следи учебния процес с голяма заинтересованост. Известно е, че всяка година на Сирни заговезни Хаджи Стоян купувал много халва и на всички ученици раздавал по едно-две парчета. Също е известно, че той купува и много от учебните помагала за училището и учениците. Хаджи Стоян подпомага всички, които прибягват до него в нужда. За него Васил Беязов пише: „Всеки еснафлия има достъп до него. Неговите порти са широко отворени за всички бедни и сакати – никого не връща с празни ръце. На големите празници като Коледа, Великден той раздава на сиромасите по цели торби брашно и коли с дърва“.
Около 1838 г. Хаджи Стоян прави, отново със свои средства, почти всички стаи в Батошевския манастир. Една от стаите била мебелирана и ключът за вратата ? се пазел от него. Стаята служeла само за него и семейството му, когато се отбивали в храма. Той дава и значителни средства на Рилския манастир. Затова и там има собствена стая. Всяка година идвал таксидиот и придружавал семейството на Хаджи Стоян до манастира и обратно. Заедно със семейството на щедрия дарител заминавали и други семейства за Рилския манастир. Този ден – на заминаването, е бил празник за града.
За Хаджи Стоян се знае, че е „народен човек“, т. е. ползва се с уважението на съгражданите си. По този начин, след като е издаден Ферманът за права на християните, първи е избран и за член на мезлича (турската управа в града). На заседанията отивал с най-хубавия си кон, а това му придавало още по-голяма важност. Той се застъпвал винаги за сънародниците си както пред властта (турците), така и пред духовните власти. Има разказ за делата на Хаджи Стоян, който казва следното: „Еднаж като дошъл от Търново тогавашният владика Атанасий да ръкоположи някого за свещеник, били поискани повече пари, отколкото било законното заплащане в случая. Хаджи Стоян забелязал това и оспорвал пред духовника. Атанасий от своя страна започнал да вика против Хаджи Стоян и да го укорява, че той не може да бъде съдник. От този случай гръцкият митрополит вземал на око Хаджи Стоян и му създавал проблеми“. След време чрез силата на справедливостта всичко се подрежда и щедрият добротворец нямал повече проблеми.
х. Стояновото училище
През пролетта на 1850 г. Хаджи Стоян се почувствал болен. Повикан бил тогавашният турски лекар Декоолу да го прегледа. От всички близки само снаха му Ирина е стояла до него и му прислужвала. Турчинът съобщил лошата вест, че скоро хаджи Стоян ще се помине от неизлечимата си болест. Каква е била болестта му, не е ясно. Когато чува тези думи, хаджията заповядва на снаха си да каже на мъжа си Григор да повика целия мезлич (управата), състоящ се от турци и българи. Когато всички се събират в дома му, той заповядва да отидат и извадят закопаните и скътани жълтици. След като членове на мезлича изсипват пред него всичките жълтици, той сам се повдига от леглото си и отделя една малка купчина от жълтиците настрана и заповядва да се приберат и запишат, че ги завещава на общината. Останалата – по-голяма част от жълтиците, разделя с ръка на две камари, като заръчва едната да бъде за сина му, а другата разделя на още три части – за жена му и двете му дъщери. След това в присъствието на много хора е направено и подписано завещанието му, според което той завещава на общината освен определените жълтици (около 60 000 гроша) и още няколко дюкяна. Хаджи Стоян диктувал, даскал Никола – един от учителите в Хаджистояновото училище, пишел. След като завещанието му е написано и подписано, болният пожелава да се прости с всички присъстващи. Той заръчва на семейството си да пазят строго завета му и да изпълняват волята му. Разчуло се из целия град, че Хаджи Стоян е тежко болен. Мнозина граждани ходили всекидневно да му целуват ръка и да се прощават с него, а той давал на сиромасите по една жълтица за спомен. На 17 декември 1851 година щедрият Хаджи Стоян Николов се поминал. Погребан е в двора на църквата „Св. пророк Илия“, на южната страна, с участието на мнозина свещеници и от околните села.
Хаджи Стоян Николов е най-големият благодетел за Севлиево и най-отявлен доброжелател за образованието на своите съграждани. Да се построи по онова време такава голяма сграда за училище е нещо забележително! Да се грижи не само за издръжката на училището, но и за преуспяване на учебното дело – това го издига високо като културен и интелигентен човек. Да завещае толкова имоти и пари – това свидетелства за неговата висока хуманност. И всичко това в годините на тъмното робство!
Зареждане ...
