Театралната школа при читалището – път на познание за децата

Никола Узунов – режисьор
Никола Узунов е завършил Висшия институт за театрално изкуство в София, със специалност „актьорско майсторство за драматичен театър”, а по-късно завършва и специалност „театрална режисура”.
Работил е като актьор и режисьор в театрите в Габрово, Сливен и Велико Търново, бил е заместник-директор на Държавния куклен театър в Габрово и директор на Художествена галерия – Габрово. Основател на Сатирично-вариететния театър в Габрово.
Свързва професионалния си път с НЧ „Развитие-1870” в Севлиево през 2008 година, като режисьор на куклено-театралния състав, а след това на драматичния театър. Основава детско театрално студио в читалището, а по-късно възстановява младежката театрална трупа.
През годините, в които е в читалището, ръководените от него театрални колективи са получили повече от 30 колективни и индивидуални награди от най-престижните театрални фестивали в България.

За театъра казват, че е най-демократичното изкуство. Сигурно е така, но все пак необходимо е уточнение. Има театрални форми, течения, направления – с претенции за модернизъм, които търсят почитатели сред по-ограничен зрителски контингент. Такъв театър често наричат „елитарен“. Това определение вероятно задоволява егото на неговите създатели и епигони, но по мое дълбоко убеждение този театър се отличава от демократичността на изкуството с демонстративното си високомерие. А тя – публиката, особено детската, трябва да започне да открива изкуството на театъра от неговите понятни класически форми и едва след това, постепенно да обогатява знанията си, търсенията и откриването на по-сложни и новаторски експерименти. По този път на познание ние водим децата си в театралната школа при читалището.
Както при всяко дете и при мен театърът навлезе като любопитна игра, близка до емоционалния захлас. Аз имах щастието да се запозная с театъра, благодарение на две обстоятелства. Едното, че баща ми беше талантлив читалищен артист и от съвсем младенческа възраст ме водеше на театрални спектакли и ме въвеждаше в магията на театъра. А другото обстоятелство – че моето детство премина малко преди телевизията и киното тотално да ограбят най-голямото лично богатство на децата – фантазията. Виждали ли сте днес дете, яхнало пръчка и да си вярва, че препуска с най-бързия кон-вихрогон? Такова дете е щастливец, но не го виждаме!… Сега виждаме как детските очи болезнено са вторачени в дисплея, вместо да зареят мечтателни погледи в облаците, в звездите, в небето. Без фантазия творчество няма. И още – с полета на фантазията постепенно се изгражда верен художествен критерий. Това пък е задълбочена мисловна аналитична дейност, която продължава цял живот. Когато не си изградим верен художествен критерий, тогава безкритично и напълно погрешно ще възприемаме, например, чалгата или кича за истинско одухотворяващо изкуство.
При мен сериозното, методологично въвеждане в тайните на театъра продължи на два етапа в театралния институт. Първо завърших специалността актьорско майсторство, а после и театрална режисура. Имах прекрасни преподаватели от европейска величина, на които съм благодарен за наученото от тях. Мога да си позволя да кажа, че те бяха не само преподаватели, но и приятели: проф. д-р Кр. Мирски, проф. Ан. Михайлов, Нейчо Попов, ст. преподавател К. Цонев, доц. Апостол Карамитев, Людмил Кирков и още много други. След студентските години тръгнахме самостоятелно или на групи по театрите, за да трупаме практически опит в овладяване тайните на занаята. В онези години имаше голямо движение на артистичните кадри по театрите. В това хаотично местене от театър в театър имаше нещо романтично, но и полезно. Запознаваш се с нови колеги, обогатяваш се от различна режисура, откриваш различните театрални вкусове и възприятия на публиката в малки и големи селища, където гастролирахме. И тогава, както и сега, ми е правело впечатление, че почти всички артисти са започнали професионалния си път първо от читалищната сцена, а после се насочваха към ВИТИЗ. Аз също не правех изключение.
За някои безспорни таланти читалищната сцена е достатъчна школа да достигнат върхови постижения, без да са завършили академично образование. В подкрепа на това ще спомена един убедителен пример. Когато се създава Сатиричният театър, Георги Парцалев помолил приятеля си и колега Нейчо Попов да го запознае с неговия професор, д-р Кр. Мирски, за да го подготви за постъпване в театралния институт. Неудобно му било от колегите артисти, които били с театрално образование, а той нямал, защото израснал на любителската читалищна сцена. Срещата била уредена, но професорът, учил при най-големите европейски педагози – Луи Жуве във Франция, Макс Райнхард в Германия и други, а и самият той – безспорен театрален педагог, му отговорил: „Парцалев, теб природата толкова много те е дарила с талант, че не бива да влизаш в театралния институт. Там може само да направят непростимо вмешателство в дарбата ти и да те объркат.“ И великият актьор се доверил на професора. Но Парцалев не е изолиран случай. Великолепни актьори бяха Константин Кисимов, Петър Слабаков, Иван Кондов, Наум Шопов… Те нямаха академично образование, но оставиха ярка диря в историята на българския театър. Всички те започнаха от читалищната сцена и не един път се завръщаха на нея да играят, заедно с колегите си любители.
Читалището винаги е било притегателна сила за хората на изкуството: артисти, музиканти, художници, танцьори, поети, фотографи… А радостта и удоволствието от художествения резултат са толкова искрени и неподправени, че това е най-силният старт за следващата постановка.
Особено голямо е удовлетворението на режисьора, когато се случи онова чудно съвпадение на ролята с натюрела на артиста. Така се получи например при постановките „Орисани“, „Вражалец“, „Приключения опасни с герои сладкогласни“. Показателен е резултатът при „Вражалец“. Тук нямаше големи и малки роли. Имаше актьорски ансамбъл с превъзходни индивидуални постижения. При абсолютно всички. Резултатът беше толкова впечатляващ, че се получи един комичен парадокс. На най-авторитетния международен театрален фестивал у нас – този в Каварна, жребият беше отредил Севлиевският театър да се яви последен. По-късно разбрахме, че той бил дирижиран. Никой от селекционната комисия и авторитетното жури не е очаквал нещо значимо от тази „изтъркана“ и многократно експлоатирана пиеса, затова, както обикновено се практикува на такива форуми, класирането се оформя преди последното представление. И така, предварително елиминирани от обективна оценка и класиране, последни на сцената се явяват артистите на Севлиево. И започват… Играят с ум, душа и емоция! Публиката постепенно се настройва в ритъма на играта и плахите одобрителни възгласи в началото се превръщат в бурни, нестихващи аплодисменти на финала. Всички стават на крака… „Изтърканата“ пиеса на Ст. Л. Костов се възроди в ярък, актуален сатиричен спектакъл за нашата съвременна действителност. Блестящ завършек на 20-ия театрален фестивал?! Само членовете на журито с увиснали челюсти. Председателят на журито недоумяващо пита колегите си: „Ами сега какво ще правим?!“ … Следва конфузно съвещание и Соломоновско решение на журито: „Всички класирани за театрални награди състави да се смъкнат с една позиция надолу, за да се освободи първото място за Севлиевския читалищен театър.“
Една характерна особеност на нашия театър е, че винаги отдава предпочитание на българската драматургия. Понякога ни се е искало да поставим пиеси с по-мащабно измерение, с голям брой изпълнители, с богата сценография, светлинно и музикално оформление, но не винаги можем да преодолеем обективните пречки, които възникват пред подобни проекти. Но пък точно тези пречки породиха желанието да създадем детско театрално студио, чрез което да си „отгледаме“ собствени кадри за по-големите състави. Сега е голямо удоволствие да работиш с тези млади артисти, които от една дума разбират как да подходят към ролята, как да извадят от авторския текст онова, което прави изпълнението „по-цветно“, по-сложно и по-многозначително.
След тези млади таланти идват най-малките, които сега прохождат на сцената, но вече правят заявка за бъдещо сериозно театрално присъствие. Не без самочувствие ще отбележим, че през последните 10-12 години няма театрален сезон, в който нашите театрални състави да не са донесли в Севлиево първи колективни и индивидуални награди от най-престижните фестивали – Каварна, Лом, Свищов, Велико Търново, Русе, Поморие, Хисаря, София…
Пожелаваме още театрални успехи на всички театрални състави при читалище „Развитие-1870“.