НЕЙКА КРЪСТЕВА за „Политика.БГ“
Петко Хинов е роден на 4 септември 1972 г. в Пловдив. Завършва пловдивската английска гимназия. Завършва Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ с магистърска степен по китаистика и втора специалност румънска филология. От 1996 г. до 2010 г. живее и твори в малка монашеска обител край София, където усвоява църковнославянски и старобългарски език. В продължение на три години работи в Китай като преподавател по английски език. Превел е 18 книги от старокитайски и китайски на български и английски, сред които четирите тома най-великия китайски роман „Сън в алени покои“ от Цао Сюецин и „Уморен да се раждам и да умирам“ от Мо Йен. Автор е на множество стихотворения, разкази, приказки, есета, статии, както и на два незавършени романа. В края на 2019 г. издателство „Български бестселър“ публикува книгата му „Българско народознание и превод“. Женен е за китайка, имат три деца.
– Г-н Хинов, какво мислите за „превода“ на „Под игото“ на съвременен български език?
– „Под игото“ е на съвременен български език. Неразбирането на това е една от последиците на „прехода“: най-свирепата „деконструкция“ на България като „държава на Духа“ (Лихачов) от началото на историята й досега. Най-тежкото поражение на „прехода“ е все по-широко зеещата пропаст между думи и смисъл, намерения и действителност. Проблемът с „превода“ на Вазов се корени в замяната на езиковата култура с езиков навик. На навика бе дадена власт над културата. Кога ще узреем за мисълта, че не литературата трябва да принизяваме към принизени умове, а тях да извисяваме към нея?
– Как един възпитаник на английската гимназия в Пловдив се влюби в китайския език и култура?
– В началото започнах да уча английски, защото обичах „Бийтълс“ и исках да мога да пея любимите ми техни песни. Разбира се, по-късно разбрах какво богатство е този език. Китайският навлезе в живота ми някъде през 1986-1987 г., след като гледах филма „Манастирът Шаолин“. Дотогава нямах никаква представа как звучи този език – колко е красив и мелодичен. Бях запленен и от бойните изкуства, тогава бях на 15 години. Третото нещо, което ме впечатли, беше китайската музика. В този филм звучат няколко прекрасни народни песни. И аз до такава степен се влюбих в китайския език, че занемарих английския. Но в крайна сметка научих и двата.
– Има ли според вас по-богати и по-бедни езици?
– Няма по-богат език от китайския. Английският му съперничи, но огромен процент от неговия речник съдържа думи с латински произход. Той обаче е толерантен и се обогатява за сметка на чуждите езици. При китайския е обратното. Китайците от дълбока древност се стремят към Средния път, към избягването на крайности, на агресията като средство за разрешаване на конфликти, на войната и разрушението като средство за доказване на правота. За китайците е характерно уважението към другия, търпимостта, преклонението пред знанието и ерудицията. Те не отстраняват от езика си натрупаните до даден момент словесни богатства като историческо бреме или анахронизми, напротив – правят за тях речници. Старата дума не се заменя от новата, двете остават в употреба дотолкова, доколкото класиката и до днес е жива, изучава се, чете се. Така езикът се обогатява от собствената си съкровищница. Някои по-стари произведения се издават с речник и плътен обяснителен апарат, за да са четивни.
– По-тежък ли е преводаческият труд от този на писателя?
– В някои отношения – да, в други – не. Писателят сее в своя нива, той е пълен господар на своя свят: може би точно това божествено чувство, че си творец на словесен свят е най-дълбоката наслада на един поет и писател. А един преводач е толкова по-изкусен, колкото по-невидим е в сянката на автора. Изкушението на преводача е в това да стане съавтор. Освен това, преводачът изобразява други неща, които сам не е видял в живота си, и заради това неговият труд е по-обширен от труда на писателя, който изнася от складовете на опита и въображението си свое собствено слово. Тук преводаческият труд е много по-тежък от този на писателя и затова в историята имаме мнозина удивителни млади писатели, но малцина удивителни млади преводачи. Призванието на преводача е по-главозамайващо – той трябва да стане вместилище на две култури, понякога толкова различни, колкото са различни китайската и българската култура. Това, обаче, го обогатява неимоверно и като писател, последното пък е задължително – за да превежда литературни произведения, той сам трябва да е поет и писател.
– Чувствал ли сте се изгубен в превода? С кое произведение ви е било най-трудно?
– Трудностите при превод са на две нива: дълбоко разбиране на оригинала и невъзможност за точно, но и художествено адекватно изразяване на мислите на автора. По отношение на първия вид трудност – определено старокитайските книги без тълкувателни бележки са най-мъчителни; във втория случай – „Сън в алени покои“, поради несравнимата ерудиция на автора и словесния недостиг в съвременния български език. Последното важи и за класическата китайска поезия.
– Кой е първият закон на преводача?
– Моят първи закон: Превеждай така, че авторът да хареса твоя превод. Днес мнозина превеждат така, че да се харесат не на автора, а на читатели, които често са дълбоко непричастни към културата на автора. Това според мен е в ущърб на превода, който трябва да пренесе благоуханието на автора и неговата епоха, а не да се пропива с мириса на читателя и собствената му епоха.
– Наричате превода изкуство на невъзможното. Защо?
– Изкуството на превода е невъзможно поради смисъла, който влагаме в думата „превод“. Цялата поезия на начинаещата любов и начинаещия превод е в зрителната измама. Постепенно влюбеният осъзнава немощта си и невъзможността за идеална любов, а преводачът осъзнава безсилието си и невъзможността за идеален превод, какъвто мечтите ни рисуват. Навлизайки в периода на зрелостта, някои преводачи губят увлечението си, а други намират една тиха устойчивост — поезия, необезпокоявана от поривите на незрелостта, разсъблечена от чара на мнимото съвършенство, но несъмнено по-зряла, по-истинска и по-осезаема поезия на превеждането. Изкуството на невъзможното започва като война в името на красотата и завършва като поезия без името на красотата, но с нейната вътрешна изпълненост. И по един парадоксален начин невъзможното във влюбеността става възможно в тихата любов на зрелостта — чрез осъзнаването, че изкуството е над изкусността, мисълта е над словото, музиката е над мелодията и духовното е неизменно над всички материални свои изрази или опити за изразяване.
– Какво мислите за аудиокнигите, които навлизат все повече? Ще изместят ли писменото слово?
– Мисля, че не е правилно книжовният език да се противопоставя на разговорния. И книжовният, и разговорният език – това е нашето мислене чрез словото. Затова книжовният език е най-обработеният, най-чистият и най-изразителният разговорен език на един народ. Четенето на книги на глас е завръщане на словесното мислене към неговите корени. Свидетели сме на създаването на техники за бързо четене, което се базира върху развиването на навик да „възприемаш информацията“, без да артикулираш словото. Каква деградация! В това състезание на живия ум с механичното трупане и обработване на информация победители ще бъдат компютрите, а невежите за словото хора ще се опитват да приличат на тях и да се надуват с това колко богато са информирани! Всъщност натрупаните данни не са знания, още по-малко мъдрост, а словото има душа, за разлика от „информацията“! Писменото слово е мъртво. Живо е изреченото в ума, осмисленото слово – само то има силата да променя читателите. Книгата, която четем на глас на други хора, оживява. Нашият ум и техният ум създават едно общество на словото. Ако на земята остане само един човек, словото ще изгуби смисъл. Нали затова още в началото Бог даде на човека другар нему подобен? За да е живо човешкото слово, нужни са двама!
Зареждане ...
Коментирани 1