Рубрика на Борислав Маринов и Румен Гатев, ученици от СУ ”Васил Левски” – Севлиево за хората и богатата история на севлиевския край
След освобождението на Севлиево общинската управа е поставена пред редица проблеми, на които трябва да се намерят решения. Един от проблемите бил недостатъчното облагородяване на града, липсвали и места за отдих. В името на доброто на гражданите, през лятото на 1878 година, кметът Христо Спиридонов предлага старите турски гробища да бъдат премахнати, а на тяхното място да се направи градска градина. Години след това, това място ще носи един необясним и добър „дух“, който ще се вселява в душите на хората и ще ги връща към спомени за тяхното детство и младежки години.
Идеята за създаване на място за отдих и отмора бива предложена на заседание на Градския управителен съвет от първия кмет. За съжаление по една или друга причина, идеята му не се осъществява веднага, въпреки постановлението му, в което четем: „Понеже мястото на турските гробища, което са намира в сред града Севлиево, не може вече да служи за ровение мъртви тела и понеже местоположението на тези гробища представлява един от най-приятните изгледи; за туй градския съвет на основание XV-та статия от Инструкциите реши да са очисти туй място от каманьете и да са направи на обща градска градина, а каманьете да са изнесът от вътре все по краят на мястото… После тези каманье да са употребят за ограда на градината… Председатель: Христо Спиридонов п.Недевский…“.
Четири години по-късно, през 1882 г., кметът на града – Георги Драгошинов се сеща за идеята на предшественика си за превръщането на старите турски гробища в градина и поставя този въпрос на заседание. Той излага аргументи, че до училището, което започва да се строи в тази местност (Старото първо основно училище „Хр. Ботев“, дн. „Музей на съвременното изкуство“) остава едно обширно поле, което е неизползваемо и по него се разкарват коне, патки и други стопански животни и го занемаряват, а е хубаво то да остане в добър вид, подхождащ на училището в близост. Казва, че в този край сякаш населението е по-изостанало от другите квартали и за да се „повдигне населението – да се превърне в градина градска, с разновидни дървета, която градина като ще допълни значението на новото училище, и двете ще произведат благоприятни следствия за околното там население.“
Поради липса на средства този проект се проточва дълго и като за начало мястото се разчиства и се огражда с камъни, които впоследствие служат и за ограда. През 1895 г. в града е създаден държавен разсадник за декоративни и овощни дървета с площ около 60 дка. Негов управител е австрийският овощар Юлиус Пфистер. Той развива модерно овощарство в местността Чакала, селекционира сорт сливи, донася и разпространява марулята и репичката, като научава севлиевци как да ги отглеждат и консумират. По негово време са засадени множество фиданки в градската градина и постепенно започва нейното облагородяване. Най-накрая градината „намира своя майстор“. През 1928 г. в градската градина бил открит и фонтан, построява се летен павилион и сцена за оркестър, старите пейки се заменят с нови. Мястото се превръща в притегателен център за стари и млади, в прохладно място през летните месеци. В празнични дни там е било едно от най-оживените места в Севлиево.
Градината дълго време е била безименна. Севлиевци я наричали с различни имена: „Фистеровата градина“ (по името на Юлиус Пфистер), „Градската градина“, а също така и „Царската градина“. Последното име идва от там, че когато през 1937 година се ражда престолонаследника Симеон Сакскобургготски, градската управа взема решение паркът да се именува „Парк Цар Симеон“. След събитията от 1944 г. по разбираеми причини паркът вече не носи царското име, за севлиевци той отново става „градската градина“. Паркът е място на много запознанства, срещи и мили детски спомени за стотици севлиевци. Днес това място не се е променило чак толкова много – има парк, здание на културата с библиотека… е, няма фонтан!